Гордиевият възел на щастието

   Когато стане дума за нехудожествена литература, много, ама много уважавам авторите, които са си направили труда да съберат и структурират книгата си въз основа на редица информационни източници, като изследвания и експерименти. Харесвам когато твърдящите хора подкрепят твърденията си с факти.
   Даниел Гилбърт е от тези хора. От този тип учени, които знаят за какво говорят. А неговата най-успешна книга "Какво е нужно да си щастлив" ("Stumbling on Happiness") просто прелива от референции към публикувани изследвания в реномирани научни журнали.
   Но да оставим хвалебствията за обективността и да скочим директно в мъглявата субективност. Възможно ли е да се разплете Гордиевият възел на щастието? Възможно ли е да измерим, така де, по научному, щастието? Има ли готова рецепта за него?
   Няма, казва иронично Дан. Още със самото начало ни посочва с пръст и ни съветва да оставим книгата откъдето сме я взели, ако сме смятали, че ще намерим формулата на оптималното щастие в нея. Това не е self-help. Това е четиво за любопитните.
   Конкретен пътеводител няма, но както в течение на книгата ще разберем, има много механизми, с които трябва да сме запознати, за да можем да ги манипулираме и да трупаме "щастливи точки". Ако трябва да свия тезата на Дан, то бих казал, че ключът за щастието ни, както и катинара, който го възпира първоначално, се намират между ушите ни.
   В продължение на 2-3 глави, той ни представа ролята на нашето въображение (както шеговито казва - единствената фундаментална разлика между хората и останалите животни) и еволюционната връзка между нашия мозък и неговите сензитивни другарчета - сетивата.    Особено впечатление прави откритието, че връзката мозък-очи има навика винаги да дава зелена светлина първо на настоящия момент. Чрез тази връзка идва обяснението защо например депресираните хора така трудно могат да си представят една по-добра идна седмица.
   Това е само един тривиален пример, за това как мозъците ни могат да ни бутнат пръчка в колелото на щастието. Както вече споменах - книгата гъмжи от подобни извадки от всекидневния ни живот. Естествено подкрепени от солидни факти.
   Навярно вече си задавате въпроса дали изобщо Дан Гилбърт си е направил труда да ни даде поне нещо практично, което да можем да използваме за да подобрим емоционалните си животи. Както самият той споменава - сред приятелския му кръг се върти образа на човек, който само показва проблемите, но не дава решения. Е, почти не дава. Но проблема е, че е толкова радикално. Последните глави на книгата са запазени за неговата концепция за емоционалното сурогатство. Сиреч, ако искаш да разбереш как ще се чувстваш в някоя бъдеща ситуация или избор - допитай се до човек, който вече го е изживял. Някои ще кажат, че това си е житейска истина, но повечето (както си проличава от изследванията) странят от подобна философия, игнорирайки я с аргумента, че всеки човек е различен и уникален, и че емоциите, които един е изживял (неговите) едва ли ще са същите като на друг (моите). Но в крайна сметка, когато стане дума за душевния ни свят, всички ние адски много си приличаме.
   Затова ви приканвам да се доверите на сурогатния метод на Даниел Гилбърт и приемете твърдението ми, че това беше една страшно обогатяваща, информативна, чудесно написана книга. С много, ама подчертавам, много остроумен хумор и шеги. Дан, благодаря за няколкото приятни часа, които ми дари.