Съботни сблъсъци на умове

   Първият ми индиректен контакт с романа "Събота" ("Saturday") на Иън Макюън направих във финалните глави на "Изкуството, сталкерът на ума" ("Proust Was a Neuroscientist") на Джона Лерър. След добрите думи, които е оставил Лерър за творбата, нямаше как да не се навия да я прочета. И след седмица от обиколки по книжарниците и липса на книгата в тях, си я поръчах. И зачетох. И реших, че ще я представя малко нестандартно като за книжно ревю, чрез "pros/cons" метода. Кое ми хареса и кое не.
  Както можем да се досетим историята се развива в рамките на малко повече от 36 часа. В една планувано да бъде лежерна събота от живота на Хенри Пъроун, преуспял неврохирург, щастливо женен, част от идеално балансираното семейство - със син и дъщеря.
   Но както много неща от живота и тази събота започва по план, но завършва със съвсем различен от очаквания край. Тъй като самата история е ограничена до рамките на един ден, не смятам за нужно да наблягам на нея. Бих казал, че дори анотацията на гърба на книгата е достатъчна за да добиете реална представа.
   Но това, което не се разкрива от описанието е именно сърцевината на книгата. Даже според мен не самата история е толкова важна, а това, което Макюън е заложил между частите й. Той много умело е успял да преплете миналото, сегашното, бъдещото и онзи момент, който наричам "не-време", и да жонглира с тях, като някакъв виден цирков артист. Развил е темите за щастието в съвременния свят, рационализма, политиката.
   Едно трябва да му се признае - той умее да представя действието "кадър по кадър". Сякаш е взел "екранизацията в ума си" и я е изписал секунда по секунда. Не съм срещал много автори, които да съумеят да изложат двусетова игра на скуош върху 6-7 страници. И то така, че да можеш четейки да се пренесеш в нея.
   Друго хубаво нещо е, че Макюън е решил да направи симбиоза между литературното и научното. И да остави някои от въпросите да продължат да витаят в съзнанието ни, дори и след края на книгата.
   Към личните ми "cons" (казвам лични, защото със сигурност едва ли ги споделям с всички) на първо място ще сложа това, че сякаш Макюън е замислял книгата да бъде само за английски (и в частност лондонски) читатели. Една част се развива по улиците на Лондон и е представена така, че ако не живееш там, или не ползваш Google Street View докато четеш, няма да можеш да си конструираш адекватна картина в съзнанието.
   Друг, до известна степен труден за четене момент, но същевременно и интересен, е този, в който главният ни герой Хенри описва една от операциите си. Определено двугодишното "стажантство" на Макюън в Националната болница по неврология и неврохирургия се загатва по страниците на книгата. Но е написано така конкретно, сякаш е изкарано от учебник. Нещо, което дори и аз не съумях да смеля и трябваше да издирвам определенията на различните термини.
   Въпреки всичко това обаче се е получила една хубава, дълбока, смислена книга. И може би щях да я "усетя" още повече, ако я бях изчел наведнъж. Нехудожествената литература ми е оставила навика да насичам книгите на части и да размишлявам над тях. Съветвам ви да не го правите с тази. Насладете й се, както бихте се насладили на един текила шот - на екс.