"Подсъзнателното": дали всичко е просто куклено шоу?

"Когато стане дума за съзнанието, всички ние се смятаме за специалисти", беше казал веднъж Дан Денет. Преди години, когато все още не бях толкова запален по психологичните изследвания на човешкия ум, щях твърдо да застана зад принципно саркастичните думи на Денет. И то с твърдо убеждение. Та нали все пак само аз зная какво става в главата ми? Само аз зная мотивите за моите действия.

Както казах, така бе допреди години. За щастие вече в България навлизат автори като Ленард Млодинов. За разлика от останалите негови заглавия на български (някои в съавторство със Стивън Хокинг),  които са стриктно в неговата област - физиката, "Подсъзнателното" ("Subliminal: How Your Unconscious Mind Rules Your Behavior") е книга, посветена на може би най-мистериозния феномен в цялата Вселена - човешкият ум и механизмите, съзнателни и подсъзнателни, които го задвижват. Книга, която сериозно разклаща самоувереността ни в самите нас.

Тъй като психологията и най-вече невронауката не са силните карти на Ленард Млодинов,
той се подлага на 5-годишно обучение под крилото на един от най-видните невролози в Калтек (Калифорнийския Технологичен Институт) - Кристоф Кох. През всичките тези години, Млодинов става свидетел на най-различни експерименти с когнитивните способности на стотици хора и на самия себе си. Подлага се на сканиране на мозъка с fMRI (функционална магнитно-резонансна томография) - чието изобретяване сравнява с революцията във физиката от началото на 20-ти век, и редица други любопитни изследвания. Те са главните акценти на "Подсъзнателното".

Четейки страниците пред вас ще се разкрие една нова парадигма. Импулсивните скептици със сигурност ще повдигнат вежди от резултатите на цитираните експерименти, но няма ядове - има цяла глава, в която Млодинов надълго и нашироко ни описва колко всъщност сме привързани към собствения мироглед и как много рядко можем да бъдем изцяло обективни. Без дори да го осъзнаваме. Как мозъците ни, без да се усетим, запълват белите петна в зрението, слуха и дори паметта ни. Как действително се явяваме повече кукли на конци, дърпани от подсъзнателния ни мозък, отколкото трезви и обективни същества.

Няма как да не обвиня Млодинов в добре свършена работа. Дори и за любопитен човек като мен, всичките референции и бележки са внушително количество - средно по 30 на глава. Но това не би трябвало да е стряскащо, тъй като и самата тема на книгата е повече от обемна. Именно затова творбата е толкова ценна и информативна.

Също така голям плюс е факта, че не се навлиза в полемики като дали съзнанието ни е епифеномен на мозъка или изконно начало на битието. Подобни метафизични спекулации явно са били несъществени за Млодинов и той е решил да не се занимава с тях, вероятно защото вече го направи в книгата си с Дийпак Чопра. Което означава, че всички любители на рационалността могат да бъдат спокойни.

Издание на "Изток-Запад", от Библиотека "Красив ум".

Гордиевият възел на щастието

   Когато стане дума за нехудожествена литература, много, ама много уважавам авторите, които са си направили труда да съберат и структурират книгата си въз основа на редица информационни източници, като изследвания и експерименти. Харесвам когато твърдящите хора подкрепят твърденията си с факти.
   Даниел Гилбърт е от тези хора. От този тип учени, които знаят за какво говорят. А неговата най-успешна книга "Какво е нужно да си щастлив" ("Stumbling on Happiness") просто прелива от референции към публикувани изследвания в реномирани научни журнали.
   Но да оставим хвалебствията за обективността и да скочим директно в мъглявата субективност. Възможно ли е да се разплете Гордиевият възел на щастието? Възможно ли е да измерим, така де, по научному, щастието? Има ли готова рецепта за него?
   Няма, казва иронично Дан. Още със самото начало ни посочва с пръст и ни съветва да оставим книгата откъдето сме я взели, ако сме смятали, че ще намерим формулата на оптималното щастие в нея. Това не е self-help. Това е четиво за любопитните.
   Конкретен пътеводител няма, но както в течение на книгата ще разберем, има много механизми, с които трябва да сме запознати, за да можем да ги манипулираме и да трупаме "щастливи точки". Ако трябва да свия тезата на Дан, то бих казал, че ключът за щастието ни, както и катинара, който го възпира първоначално, се намират между ушите ни.
   В продължение на 2-3 глави, той ни представа ролята на нашето въображение (както шеговито казва - единствената фундаментална разлика между хората и останалите животни) и еволюционната връзка между нашия мозък и неговите сензитивни другарчета - сетивата.    Особено впечатление прави откритието, че връзката мозък-очи има навика винаги да дава зелена светлина първо на настоящия момент. Чрез тази връзка идва обяснението защо например депресираните хора така трудно могат да си представят една по-добра идна седмица.
   Това е само един тривиален пример, за това как мозъците ни могат да ни бутнат пръчка в колелото на щастието. Както вече споменах - книгата гъмжи от подобни извадки от всекидневния ни живот. Естествено подкрепени от солидни факти.
   Навярно вече си задавате въпроса дали изобщо Дан Гилбърт си е направил труда да ни даде поне нещо практично, което да можем да използваме за да подобрим емоционалните си животи. Както самият той споменава - сред приятелския му кръг се върти образа на човек, който само показва проблемите, но не дава решения. Е, почти не дава. Но проблема е, че е толкова радикално. Последните глави на книгата са запазени за неговата концепция за емоционалното сурогатство. Сиреч, ако искаш да разбереш как ще се чувстваш в някоя бъдеща ситуация или избор - допитай се до човек, който вече го е изживял. Някои ще кажат, че това си е житейска истина, но повечето (както си проличава от изследванията) странят от подобна философия, игнорирайки я с аргумента, че всеки човек е различен и уникален, и че емоциите, които един е изживял (неговите) едва ли ще са същите като на друг (моите). Но в крайна сметка, когато стане дума за душевния ни свят, всички ние адски много си приличаме.
   Затова ви приканвам да се доверите на сурогатния метод на Даниел Гилбърт и приемете твърдението ми, че това беше една страшно обогатяваща, информативна, чудесно написана книга. С много, ама подчертавам, много остроумен хумор и шеги. Дан, благодаря за няколкото приятни часа, които ми дари.