Карл Сейгън - ехтящият глас на разума и добрата воля в пещерата на лудостта

    Не твърдя, че съм изчел всяка точка и запетайка, родили се в съзнанието на Карл Сейгън. Но твърдя, че съм чел достатъчен процент от книгите, които е написал, за да мога с право да кажа, че рядко се раждат подобни хора. Пардон, рядко израстват подобни хора. На които системата не е притъпила и удушила вътрешното чувство за добра воля и желанието да се задават неудобни въпроси, относно различните парадигми, в които живеем.

   За разлика от повечето му творби, които имат по-голям наклон към популяризирането на научните открития, в тази усетих неговите философско-социално-политически настроения. В самата си същност книгата представлява сбор от лекциите, които той е изнесъл през далечната 1985 г., в Глазгоу (Шотландия), по повод годишните "лекции Гифорд" по естествена теология. За да предотвратя излишни полемики, само ще спомена, че този клон на теологията се занимава с търсенето на божественото чрез разума и обикновенния опит. За разлика от по-известните ни клонове, базирани на сакрални писания и "паднали свише гласове".

   Карл Сейгън избира това заглавие като един вид игра на думи и отговор на лекциите "The Varieties of Religious Experience" на Уилям Джеймс от още по-далечните 1900-02. За разлика от Джеймс обаче, той изгражда основите на лекциите си върху разума и здравия смисъл. В задаването на точните въпроси, наблюдението и констатирането на фактите и чак накрая - изграждането на заключението. И никога в обратен ред. От страниците лъха вечната свежест на неговите размисли и четейки, човек може постепенно да се усети как над главата му се загравят метафоричните волфрамови жички на класическата идейна крушка. Дори и най-върлите противници на Сейгън биха се замислили преди да дискредитират някои от въпросите, които разисква чрез своето участие в лекциите Гифорд. 

   Като изключим класическите теми за НЛО, античните извънземни астронавти и прочие мъгляви хипотези, искам да обърна по-голямо внимание на темата за ревностната вяра, граничеща (или директно пресичаща границата) с ксенофобия и излизане от релсите на здравия разум. Естествено е тази тема да е актуална в голяма степен както по времето на Карл Сейгън, така и сега. 55 000 атомни бойни глави на нашата малка планета и кореспондиращото количество маниакалност и липса на здравомислие - няма как тази ситуация да не бъде повсеместна аларма в главите на всички нас.

"Като пример си мисля за гледището на фундаменталисткото християнство в САЩ, че краят на света е безпогрешно предсказан в книгата Откровение и че подробностите в нея са достатъчно сходни с тези на ядрената война и че е дълг на християнина да не я предотвратява. Християнинът, който би го направил, ще пречи на Божия план. Сега, аз зная, че го заявявам малко по-твърдо от защитниците на подобно мнение, но вярвам, че в крайна сметка се свежда до това." *

   Сега си представете човек с юрисдикцията да се разправя с евентуално ядрено нападение и не направи нищо по въпроса да анихилира вражеските ракети? Само защото така пише в неговата свещенна книга? Ще жертва милиони животи заради личното си емоционално гледище за Вселената? Не си правете илюзии, че подобни хора не съществуват. Десетки години назад може да се забележи безхаберието на политиците в САЩ, например, относно опазването на околната среда - основният аргумент бидейки, че света така или иначе скоро ще свършва - защо да се хабим по тези въпроси и просто не експлоатираме до последно ресурсите на планетата?! 

   Взимайки под внимание подобни казуси от действителността, Карл Сейгън ни призовава към по-голяма обществена активност и по-силно изискване за запазване на демократичните принципи. Към обратната роля на Биг Брадър, ако щете - хората да следят правителствата и да свиват вежди при всяко кривване от пътеката на здравия разум.

   В крайна сметка от нас, всички нас, зависи в каква посока ще се развива цивилизацията ни - към крайна разруха или към бъдещ прогрес. Само от нас, хората. Не от боговете.

   В заключение искам да изкажа изненадата, която изпитах, четейки "The Varieties of Scientific Experience" - дори и в оригинал, Карл Сейгън се чете изключително лесно и вълнуващо - едно сигурно доказателство за гения на учения и литературния автор, комбинирани в едно.

   Надявам се тази книга скоро да стане част и от българската литературна територия, защото наистина си заслужава. Това не е просто книга, това е крайъгълен камък.

* - преводът е мой

Рихард Прехт и Вселената между ушите ни

   След няколко неуспешни от моя страна опита да заинтригувам хора, които пишат ревюта, да прегледат тази книга и напишат нещо за нея, реших сам да се заема с това. Все пак книгата ми остави онова чувство "уау", веднага след като затворих последната й страница. Затова и толкова страстно я препоръчвах. Но нейсе, да започвам.
   Ако трябва да използвам само една дума за да я опиша, то това би била МА-ЩАБ-НА. Но за радост няма нужда да се ограничавам. Тя е колоритна, интердисциплинарна, завладяваща. А и няма как другояче, при условие, че самият автор е една изключителнa личност. Младолик, интелигентен немец, с широк спектър от интереси и с произход, който неминуемо е допринесъл за тези му качества - израснал е в семейство, което цени книгите и нравствената идеология. Едно от петте деца, две от които осиновени виетнамчета - като протест срещу войната във Виетнам.
   На въпроса как може един философски ориентиран труд като "Кой съм аз? И колко сме?" да бъде 200 седмици бестселър в Германия и да бъде продаден в над 2 милиона копия, може да се отговори така: като към философските въпроси добавим откритията и постиженията на съвременните естествени науки, и в частност науката за мозъка, и ги преплетем така, както може единствено човек с нестихваща страст към мисленето и решаването на загатки. А хер Прехт е именно такъв човек.
    В книгата ставаме участници в срещи с един особен вид - класическите западни философи и някои от най-изявените невробиолози. Но нека това не ви стряска. В наши дни философията е възприемана като твърде абстрактна и отвеяна. И с право - Прехт си спомня студентските години, когато я изучава на академично ниво. Затова той решава да я смеси с научните ни познания и от това се е получилo едно завладяващо пътешествие из тази, уникална за всеки от нас, Вселена, която се намира между ушите ни. И по неговите думи, ние все още сме в началото на това пътешествие към самите себе си:

"Въпреки това изследването на мозъка днес е смятано за дисциплина, която е меродавна за основите на нашето познание и себепознание. Причините са повече от очевидни. Сравнена с философията, науката за мозъка днес е източник на много по-интригуващи импулси. Въпросът обаче е дали можем да ги използваме без помощта на философията. Все пак изследването на мозъка е доста странно начинание. Тъй като, строго погледнато, човешките мозъци се опитват да открият нещо за човешките мозъци, т.е. една система опитва да разбере сама себе си. И мозъкът е както субектът, така и обектът на изследването - трудна ситуация. Нима изследователите на мозъка, макар и чрез друг метод, не правят същото като философите, които от 2000 години насам се опитват, мислейки, да разберат собственото си мислене? Докато мислиш, да изучаваш себе си и по възможност да се наблюдаваш в процеса на мислене - този метод отдавна господства в изследването на човешкия дух. Съвременния си по-екстремен вариант този метод открива преди близо 400 години в една паметна зимна вечер..."

   Приканвам ви с тази паметна зимна вечер да започнете това вълнуващо пътешествие. Защото то наистина е вълнуващо и наистина е пътешествие. Както Мигел Николеис наскоро каза в една TED лекция - изследователите на мозъка са като астрономите (които изучават Вселената, в която съществуваме) с единствената разлика, че те изучават Вселената, която съществува в нас.
  Предполагам ще прозвучи много пресилено, ако направя паралел между "Космос" на Карл Сейгън и "Кой съм аз? И колко сме?" на Рихард Прехт. Но в доста моменти тази мисъл изникваше от възбудените ми невронни мрежи.
  Преценете сами! :)