Съботни сблъсъци на умове

   Първият ми индиректен контакт с романа "Събота" ("Saturday") на Иън Макюън направих във финалните глави на "Изкуството, сталкерът на ума" ("Proust Was a Neuroscientist") на Джона Лерър. След добрите думи, които е оставил Лерър за творбата, нямаше как да не се навия да я прочета. И след седмица от обиколки по книжарниците и липса на книгата в тях, си я поръчах. И зачетох. И реших, че ще я представя малко нестандартно като за книжно ревю, чрез "pros/cons" метода. Кое ми хареса и кое не.
  Както можем да се досетим историята се развива в рамките на малко повече от 36 часа. В една планувано да бъде лежерна събота от живота на Хенри Пъроун, преуспял неврохирург, щастливо женен, част от идеално балансираното семейство - със син и дъщеря.
   Но както много неща от живота и тази събота започва по план, но завършва със съвсем различен от очаквания край. Тъй като самата история е ограничена до рамките на един ден, не смятам за нужно да наблягам на нея. Бих казал, че дори анотацията на гърба на книгата е достатъчна за да добиете реална представа.
   Но това, което не се разкрива от описанието е именно сърцевината на книгата. Даже според мен не самата история е толкова важна, а това, което Макюън е заложил между частите й. Той много умело е успял да преплете миналото, сегашното, бъдещото и онзи момент, който наричам "не-време", и да жонглира с тях, като някакъв виден цирков артист. Развил е темите за щастието в съвременния свят, рационализма, политиката.
   Едно трябва да му се признае - той умее да представя действието "кадър по кадър". Сякаш е взел "екранизацията в ума си" и я е изписал секунда по секунда. Не съм срещал много автори, които да съумеят да изложат двусетова игра на скуош върху 6-7 страници. И то така, че да можеш четейки да се пренесеш в нея.
   Друго хубаво нещо е, че Макюън е решил да направи симбиоза между литературното и научното. И да остави някои от въпросите да продължат да витаят в съзнанието ни, дори и след края на книгата.
   Към личните ми "cons" (казвам лични, защото със сигурност едва ли ги споделям с всички) на първо място ще сложа това, че сякаш Макюън е замислял книгата да бъде само за английски (и в частност лондонски) читатели. Една част се развива по улиците на Лондон и е представена така, че ако не живееш там, или не ползваш Google Street View докато четеш, няма да можеш да си конструираш адекватна картина в съзнанието.
   Друг, до известна степен труден за четене момент, но същевременно и интересен, е този, в който главният ни герой Хенри описва една от операциите си. Определено двугодишното "стажантство" на Макюън в Националната болница по неврология и неврохирургия се загатва по страниците на книгата. Но е написано така конкретно, сякаш е изкарано от учебник. Нещо, което дори и аз не съумях да смеля и трябваше да издирвам определенията на различните термини.
   Въпреки всичко това обаче се е получила една хубава, дълбока, смислена книга. И може би щях да я "усетя" още повече, ако я бях изчел наведнъж. Нехудожествената литература ми е оставила навика да насичам книгите на части и да размишлявам над тях. Съветвам ви да не го правите с тази. Насладете й се, както бихте се насладили на един текила шот - на екс.

Крехкостта на нашето съзнание

   Много хора посочват "Окото на съзнанието" ("Тhe Mind's Eye") като най-успешната и влиятелна книга на Оливър Сакс. И макар това на пръв поглед да изглежда като задължителният маркетингов пиар при издаването на всяка нова книга, трябва да се съглася с общото твърдение. Сега, след като най-накрая имах възможността да се докосна до нея в превод, мога да споделя положителната си оценка.
   Има редица причини, поради които бях впечатлен от книгата на д-р Сакс. Да, той е невролог. И вероятно липсата на така модерното напоследък изтипосване на титлите по кориците на книгите, му придава една скромна осанка - на белобрадият равнодушен и мъдър старец.
   Но не така скромен е неговият клиничен опит. Той започва в далечната 1965 г., когато д-р Сакс се мести от Лондон в  Ню Йорк. Като един все още неосъзнат писател, той започва да води бележки за голяма част от пациентите с които се среща в сградата на тогавашната болница "Бет Айбрахам". Част от тези пациенти срещаме в "Окото на съзнанието".
   Не бих преувеличил, ако кажа, че Оливър Сакс ме изненада точно с уменията си да описва. Въпреки незавидните състояния на пациентите, почти не се усеща тази мъка и тягост с които са били принудени да се сблъскат след отключването на неврологичните им дисфункции. Сакс така съпричастно и състрадателно описва борбите им за завръщане в нормалния перцептивен живот, който ние имаме за даденост. Въпреки описаните случаи на афазии, агнозии и ред други нарушения на функциите на мозъка, въпреки опустошителното първоначално влияние върху пациентите и техните близки, въпреки цялата тази житейска несправедливост - от книгата лъха оптимизъм, желание за борба, мотивация за справяне със суровата действителност. Ето защо, докато четях, в мен се зароди едно чувство на възхищение към тези хора. Обикновенни хора, но същевременно герои. Примери за несломяемата човешка воля.
   Едва ли книгата щеше да има такъв дълбок и силен емоционален заряд, ако беше написана от някой "нормално функциониращ" невролог, чийто опит се свежда до чуждите описания и класификации от медицинската литература, с която се е обучавал в университета. Казвам "нормално функциониращ", защото както самия д-р Сакс признава - той не е такъв. От ранна възраст той страда от прозопагнозия (неспособността да се различават лица). За този свой неврологичен проблем отделя цяла глава от книгата. И, с известна доза на самоирония и хумор, описва въздействията на това състояние върху ежедневния му живот:

"Проблемът ми с разпознаването на лица се отнасяше не само до най-близките и милите ми хора, но и до мен самия. На няколко пъти съм се извинявал, почти налитайки на един едър, брадат мъж, само за да осъзная, че едрият брадат мъж съм самият аз в огледалото. Противоложната ситуация се създаде веднъж в ресторант с маси на тротоара. Седейки на една от тези маси, се обърнах към витрината на ресторанта и започнах да вчесвам брадата си, както често правя. Тогава осъзнах, че това, което съм взел за свое отражение, не се вчесваше, а ме гледаше странно. Това всъщност беше мъж с посивяла брада от другата страна на прозореца, който може би се чудил защо се глася пред него."

    Една от другите особености, която е изключителен плюс, е способността на Оливър Сакс да постига много ловък литературен синхрон между личната история и сдържаната научна информация. Получил се е такъв интересен гоблен, че крайният резултат е едно всмукващо вниманието четиво.
   А освен това, лично за мен, тази книга има и друго значение. Тя се явява като поредният пирон в дуализма на Декарт. Пореден емпиричен пример за това, как нематериалното съзнание е чисто и просто неотделим от създаващия го мозък процес. Как този "Аз", който си изграждаме през годините от живота ни, е една абстракция, колкото и уникална и безсмъртна да си внушаваме, че е. Пример за ефимерността на някаква изначална и вечна личност. Пример за това как един спукан кръвоносен съд в мозъка може да обърне Аз-а ни наопаки и дори да го заличи.