@х, този интернет! (и други интересни неща)

   След като изчетох последната страница и внимателно оставих книгата на рафта, в мен се зароди едно изключително недоумение. Колко по-интересна, по-влиятелна, по-вълнуваща, по-информативна е била книгата, която в действителност е била наградена с Пулицър преди 2 години? Явно Сидхарта Мукарджи е вложил повече от типичната индийска емоционалност и е представил практическите си изследвания върху рака по-пленително. Все още не знам, тъй като не съм я чел.
   Но "Под повърхността" (The Shallows: What the Internet is Doing to Our Brains") на Николас Кар я прочетох. И то с голямо удоволствие, както се оказа впоследствие. Голям принос за това беше моята настройка, че ще е конкретна, специализирана книга за IT технологиите. Но за радост още с първите две глави очакванията ми бяха оборени, че и надхвърлени неколкократно.
   Това не е просто книга за интернет, компютри, лаптопи, смартфони. Това е една изключителна дисекция на влиянието на интернет върху умовете и конгитивните ни способности и процеси. Един прецизен и задълбочен анализ, подкрепен с богата фактология и множество (работещи) препратки към източници на изследвания.
   Също така Николас Кар се е постарал да структурира книгата си на линеен принцип, така че от нея същевременно да се получи и един вид исторически разказ за интелектуалното ни развитие като хора и технологичните революции, които са го подтиквали към следващото ниво.
   Приключението, което е тази книга, започва най-напред с интродукция на най-съществения ни орган - мозъкът. Ще разберем, че старото становище, че след определена възраст той се "сковава" и повече не се развива е крайно погрешно. С развитието на новите  сканиращи апаратури и провежданите с тях изследвания, се е разкрила една нова действителност относно сивото ни вещество. То е пластично. В смисъл такъв, че нервронните ни мрежи не се "бетонират" в едни определени пътища след младежките ни години, а че и след това те се преструктурират в зависимост от външните и вътрешни фактори (по-подробна картина за тази новооткрита способност на мозъка, ни дава д-р Оливър Сакс).
   Николас Кар е направил това за да ни помогне по-добре да осъзнаем влиянията на различните революционни изобретения, с които ни запознава по-нататък. От изобретяването на клинописа в древен Шумер, след това през йероглифите и папируса в Египет (и защо ни е било толкова трудно да ги дешифроваме), до няколко отметки относно писарството и навлизането на четенето наум сред интелигенцията на Средновековието. За да стигнем и до може би едно от най-важните изобретения изобщо в човешката цивилизация - печатарската преса на Гутенберг. Нещо толкова ценно за развитието на човешката мисъл и обогатяване на речта, но също и ускорител за разпространението на "блудкави романи, лъжливи теории, долнопробна журналистика, пропаганда и, разбира се, порнография". Нещо на което сме свидетели дори и в наши дни.
   И така страница по страница накрая достигаме и заветната ни точка - първата половина на 20-ти век и епохалният труд на един вече позабравен от повечето от нас математик - Алън Тюринг. Без неговата работа едва ли щях сега да седя на бюрото си и да пиша това ревю пред монитора на персоналния си компютър.
   Следват забързаните технологични години и изобретяването на съвременните медии - радиото, телевизията и накрая - нашия обичан интернет.
   Иска ми се толкова много да изпиша по тази част на книгата, но съзнавам, че ще ви разваля удоволствието. Различните анализи за това как компютрите и Мрежата влияят на нашето съзнание, и как те буквално преструктурират нашите мозъци, ще загатна с няколко цитата:

"Всеки път, когато включим компютъра, ние се потапяме в "екосистема от разсейващи вниманието технологии", както я нарича блогърът и писател-фантаст Кори Доктороу."

   Не знам за вас, но на мен това е като основа за формулата "Дете в предучилищна възраст + компютър с интернет = ADD".

"Десетки проучвания на психолози, невролози, преподаватели и уебдизайнери водят до едно и също заключение: когато сме онлайн, попадаме в среда, насърчаваща по-повърхностното четене, незадълбоченото и разпиляно мислене и натрупването на откъслечни познания."

"Той ни превръща в лабораторни мишки, постоянно натискащи бутони, за да получим миниатюрни хапки социална или интелектуална храна."

   Едно нещо е сигурно - всичко описано в книгата се случва и няма тенденция за връщане назад.
   Искрено ви призовавам да намерите "Под повърхността" (или на хартия или на пиксели, както се шегува Том Вандербилт) и да я прочетете. Защото тя е интригуваща, обогатяваща и на места дори стряскаща. И се отдайте на това магическо преживяване, наречено "задълбочаващо четене". Както и самият г-н Кар ни пояснява - то е медитативно състояние, подобряващо концентрацията, с единствената разлика, че вместо да изпразва ума от мисли, то го пълни с визуализации и идеи.

Съботни сблъсъци на умове

   Първият ми индиректен контакт с романа "Събота" ("Saturday") на Иън Макюън направих във финалните глави на "Изкуството, сталкерът на ума" ("Proust Was a Neuroscientist") на Джона Лерър. След добрите думи, които е оставил Лерър за творбата, нямаше как да не се навия да я прочета. И след седмица от обиколки по книжарниците и липса на книгата в тях, си я поръчах. И зачетох. И реших, че ще я представя малко нестандартно като за книжно ревю, чрез "pros/cons" метода. Кое ми хареса и кое не.
  Както можем да се досетим историята се развива в рамките на малко повече от 36 часа. В една планувано да бъде лежерна събота от живота на Хенри Пъроун, преуспял неврохирург, щастливо женен, част от идеално балансираното семейство - със син и дъщеря.
   Но както много неща от живота и тази събота започва по план, но завършва със съвсем различен от очаквания край. Тъй като самата история е ограничена до рамките на един ден, не смятам за нужно да наблягам на нея. Бих казал, че дори анотацията на гърба на книгата е достатъчна за да добиете реална представа.
   Но това, което не се разкрива от описанието е именно сърцевината на книгата. Даже според мен не самата история е толкова важна, а това, което Макюън е заложил между частите й. Той много умело е успял да преплете миналото, сегашното, бъдещото и онзи момент, който наричам "не-време", и да жонглира с тях, като някакъв виден цирков артист. Развил е темите за щастието в съвременния свят, рационализма, политиката.
   Едно трябва да му се признае - той умее да представя действието "кадър по кадър". Сякаш е взел "екранизацията в ума си" и я е изписал секунда по секунда. Не съм срещал много автори, които да съумеят да изложат двусетова игра на скуош върху 6-7 страници. И то така, че да можеш четейки да се пренесеш в нея.
   Друго хубаво нещо е, че Макюън е решил да направи симбиоза между литературното и научното. И да остави някои от въпросите да продължат да витаят в съзнанието ни, дори и след края на книгата.
   Към личните ми "cons" (казвам лични, защото със сигурност едва ли ги споделям с всички) на първо място ще сложа това, че сякаш Макюън е замислял книгата да бъде само за английски (и в частност лондонски) читатели. Една част се развива по улиците на Лондон и е представена така, че ако не живееш там, или не ползваш Google Street View докато четеш, няма да можеш да си конструираш адекватна картина в съзнанието.
   Друг, до известна степен труден за четене момент, но същевременно и интересен, е този, в който главният ни герой Хенри описва една от операциите си. Определено двугодишното "стажантство" на Макюън в Националната болница по неврология и неврохирургия се загатва по страниците на книгата. Но е написано така конкретно, сякаш е изкарано от учебник. Нещо, което дори и аз не съумях да смеля и трябваше да издирвам определенията на различните термини.
   Въпреки всичко това обаче се е получила една хубава, дълбока, смислена книга. И може би щях да я "усетя" още повече, ако я бях изчел наведнъж. Нехудожествената литература ми е оставила навика да насичам книгите на части и да размишлявам над тях. Съветвам ви да не го правите с тази. Насладете й се, както бихте се насладили на един текила шот - на екс.

Крехкостта на нашето съзнание

   Много хора посочват "Окото на съзнанието" ("Тhe Mind's Eye") като най-успешната и влиятелна книга на Оливър Сакс. И макар това на пръв поглед да изглежда като задължителният маркетингов пиар при издаването на всяка нова книга, трябва да се съглася с общото твърдение. Сега, след като най-накрая имах възможността да се докосна до нея в превод, мога да споделя положителната си оценка.
   Има редица причини, поради които бях впечатлен от книгата на д-р Сакс. Да, той е невролог. И вероятно липсата на така модерното напоследък изтипосване на титлите по кориците на книгите, му придава една скромна осанка - на белобрадият равнодушен и мъдър старец.
   Но не така скромен е неговият клиничен опит. Той започва в далечната 1965 г., когато д-р Сакс се мести от Лондон в  Ню Йорк. Като един все още неосъзнат писател, той започва да води бележки за голяма част от пациентите с които се среща в сградата на тогавашната болница "Бет Айбрахам". Част от тези пациенти срещаме в "Окото на съзнанието".
   Не бих преувеличил, ако кажа, че Оливър Сакс ме изненада точно с уменията си да описва. Въпреки незавидните състояния на пациентите, почти не се усеща тази мъка и тягост с които са били принудени да се сблъскат след отключването на неврологичните им дисфункции. Сакс така съпричастно и състрадателно описва борбите им за завръщане в нормалния перцептивен живот, който ние имаме за даденост. Въпреки описаните случаи на афазии, агнозии и ред други нарушения на функциите на мозъка, въпреки опустошителното първоначално влияние върху пациентите и техните близки, въпреки цялата тази житейска несправедливост - от книгата лъха оптимизъм, желание за борба, мотивация за справяне със суровата действителност. Ето защо, докато четях, в мен се зароди едно чувство на възхищение към тези хора. Обикновенни хора, но същевременно герои. Примери за несломяемата човешка воля.
   Едва ли книгата щеше да има такъв дълбок и силен емоционален заряд, ако беше написана от някой "нормално функциониращ" невролог, чийто опит се свежда до чуждите описания и класификации от медицинската литература, с която се е обучавал в университета. Казвам "нормално функциониращ", защото както самия д-р Сакс признава - той не е такъв. От ранна възраст той страда от прозопагнозия (неспособността да се различават лица). За този свой неврологичен проблем отделя цяла глава от книгата. И, с известна доза на самоирония и хумор, описва въздействията на това състояние върху ежедневния му живот:

"Проблемът ми с разпознаването на лица се отнасяше не само до най-близките и милите ми хора, но и до мен самия. На няколко пъти съм се извинявал, почти налитайки на един едър, брадат мъж, само за да осъзная, че едрият брадат мъж съм самият аз в огледалото. Противоложната ситуация се създаде веднъж в ресторант с маси на тротоара. Седейки на една от тези маси, се обърнах към витрината на ресторанта и започнах да вчесвам брадата си, както често правя. Тогава осъзнах, че това, което съм взел за свое отражение, не се вчесваше, а ме гледаше странно. Това всъщност беше мъж с посивяла брада от другата страна на прозореца, който може би се чудил защо се глася пред него."

    Една от другите особености, която е изключителен плюс, е способността на Оливър Сакс да постига много ловък литературен синхрон между личната история и сдържаната научна информация. Получил се е такъв интересен гоблен, че крайният резултат е едно всмукващо вниманието четиво.
   А освен това, лично за мен, тази книга има и друго значение. Тя се явява като поредният пирон в дуализма на Декарт. Пореден емпиричен пример за това, как нематериалното съзнание е чисто и просто неотделим от създаващия го мозък процес. Как този "Аз", който си изграждаме през годините от живота ни, е една абстракция, колкото и уникална и безсмъртна да си внушаваме, че е. Пример за ефимерността на някаква изначална и вечна личност. Пример за това как един спукан кръвоносен съд в мозъка може да обърне Аз-а ни наопаки и дори да го заличи.