"Подсъзнателното": дали всичко е просто куклено шоу?

"Когато стане дума за съзнанието, всички ние се смятаме за специалисти", беше казал веднъж Дан Денет. Преди години, когато все още не бях толкова запален по психологичните изследвания на човешкия ум, щях твърдо да застана зад принципно саркастичните думи на Денет. И то с твърдо убеждение. Та нали все пак само аз зная какво става в главата ми? Само аз зная мотивите за моите действия.

Както казах, така бе допреди години. За щастие вече в България навлизат автори като Ленард Млодинов. За разлика от останалите негови заглавия на български (някои в съавторство със Стивън Хокинг),  които са стриктно в неговата област - физиката, "Подсъзнателното" ("Subliminal: How Your Unconscious Mind Rules Your Behavior") е книга, посветена на може би най-мистериозния феномен в цялата Вселена - човешкият ум и механизмите, съзнателни и подсъзнателни, които го задвижват. Книга, която сериозно разклаща самоувереността ни в самите нас.

Тъй като психологията и най-вече невронауката не са силните карти на Ленард Млодинов,
той се подлага на 5-годишно обучение под крилото на един от най-видните невролози в Калтек (Калифорнийския Технологичен Институт) - Кристоф Кох. През всичките тези години, Млодинов става свидетел на най-различни експерименти с когнитивните способности на стотици хора и на самия себе си. Подлага се на сканиране на мозъка с fMRI (функционална магнитно-резонансна томография) - чието изобретяване сравнява с революцията във физиката от началото на 20-ти век, и редица други любопитни изследвания. Те са главните акценти на "Подсъзнателното".

Четейки страниците пред вас ще се разкрие една нова парадигма. Импулсивните скептици със сигурност ще повдигнат вежди от резултатите на цитираните експерименти, но няма ядове - има цяла глава, в която Млодинов надълго и нашироко ни описва колко всъщност сме привързани към собствения мироглед и как много рядко можем да бъдем изцяло обективни. Без дори да го осъзнаваме. Как мозъците ни, без да се усетим, запълват белите петна в зрението, слуха и дори паметта ни. Как действително се явяваме повече кукли на конци, дърпани от подсъзнателния ни мозък, отколкото трезви и обективни същества.

Няма как да не обвиня Млодинов в добре свършена работа. Дори и за любопитен човек като мен, всичките референции и бележки са внушително количество - средно по 30 на глава. Но това не би трябвало да е стряскащо, тъй като и самата тема на книгата е повече от обемна. Именно затова творбата е толкова ценна и информативна.

Също така голям плюс е факта, че не се навлиза в полемики като дали съзнанието ни е епифеномен на мозъка или изконно начало на битието. Подобни метафизични спекулации явно са били несъществени за Млодинов и той е решил да не се занимава с тях, вероятно защото вече го направи в книгата си с Дийпак Чопра. Което означава, че всички любители на рационалността могат да бъдат спокойни.

Издание на "Изток-Запад", от Библиотека "Красив ум".

Крис Гилбо и бизнесите за $100

Факт е, че живеем в свят, притежаван от огромни мултинационални корпорации. Факт е, че много от нас работят за огромни мултинационални корпорации - директно или косвено. Факт е, че тези корпорации рядко се интересуват от нещо друго, освен от дивиденти на всяка цена. Исторически факт е, че преди хилядолетия, корпорации в днешното им аплоа не са съществували. Имало е амбулатни търговци. Кервани. Пазари, като приказни пейзажи.
Такива, ще кажете, има и днес. Но са толкова малко и така задушавани от мегаломанските амбиции на мултинационалните компании.

Малко? Може би, ама надали. Поне с такова впечатление останах след като изчетох втората си книга на Крис Гилбо - "The $100 Startup" (първата, която има българско издание, препоръчвам също така горещо). Убеден съм, че в момента книжният пазар е залят от подобен тип книги - икономически self-help. Едни писани от милиардери, втори писани от теоретици, трети писани от хора като Крис. Хора, които са решили да скъсат с конвенционалното работно място и да си изградят свое собствено. Хора, заложили на собствения си талант и хъс в преследването на финансовата свобода.

"The $100 Startup" е един интересен проект на Крис. Нарочно казвам проект, защото по същество книгата освен, че е чудесен съветник за предприемачество, е и един вид социологическо проучване на успелите микро-бизнеси. От хилядите хора, които са споделили историите си в неговия сайт, Гилбо селектира няколко дузини и ги представя в книгата си. Паралелно с представянето им, той съумява да извлече фундаменталните принципи, върху които се крепят успехите на така наречените от него "спонтанни предприемачи".

Като всяка подобна книга, съдържанието на тази е в праволинейна структура на главите - първите са запазени за идеите за бизнеса, след тях - за проектирането му, а финалните - за реализацията. В края на всяка глава се крият находчивите ключови точки - кратко резюме на най-важното от последните изчетени страници. Задължителните таблички и "мисловни" карти също не липсват.

Главната идея на Крис Гилбо за задължителния успех е комбинацията от (или граничната точка между) нещо, което обичаш да правиш и нещо, за което хората биха се радвали да дадат парите си. Също така той акцентира и върху това бизнесът да има стойност - не в акции, а в истинска стойност за клиентите. Първият въпрос, който трябва да си зададем, според Крис, е - "Как мога да помогна повече на хората?". Намерите ли отговора, ще намерите и най-хубавите клиенти - редовните.

Изчитайки "The $100 Startup" не можах да не направя паралел с "На 1 клик разстояние" на Алекс Ненов. Ако първата бъде преведена и издадена някога, то от сега мога да кажа, че в комбинация с втората, плюс съотвената креативност и ентусиазъм от ваша страна - бизнесът ви за $100 ще опъне гордо платна към безкрайния хоризонт на свободата.

В момента се чете:

В допир с познанието

   В днешно време, особено в България, е трудно човек да се натъкне на качествено четиво на ниска цена. Да се пресегнеш към рафта с научно-популярна литература в книжарницата и да вземеш в ръка обемна и интересна книга с цена под 15 лева е като да играеш на ротативка и да спечелиш с първата пусната монета - случва се, но много рядко.
   Затова имах късмета да пропусна упражнението с ровичкането в книжарниците и да ми бъде препоръчана "Пръстът на Галилей" ("Galileo's Finger") на Питър Аткинс. За цената си от 10 лева и 390-те си страници информация, книгата си е чиста проба шлифован интелектуален диамант.
   Въпреки дългите години на университетски преподавател и световно признат автор на учебници, в тази си книга професор Аткинс съвсем бегло загатва академичния си стил на писане. На места, в някои пасажи, се среща в малко по-големи дози, но знаете - старите навици умират трудно.  Все пак в основата си текстът е насочен за всички нас - лаиците и малко по-заинтересованите лаици (като мен), които искат да надграждат (или да започнат тепърва да изграждат) знанията си относно Вселената, в която живеем, и която живее в нас.
   Питър Аткинс е подбрал десетте, според него, най-значими и важни идеи, които са тласнали човешкото познание за кажи речи всичко съществуващо. И за всичко, което знаем като факт до този момент в научното знание. Еволюцията, ДНК, енергията, ентропията, атомите, симетрията, квантите, космологията, пространството и времето, аритметиката - разпределени в 10 глави, хронологично описани с генезиса си, развитието си и експериментите, които са довели до изкристализирането им като фактологични истини.
   Хубавото на книгата е, че не е задължително да я почвате по последователността на страниците й. Може да се каже, че всяка една глава си е в известна степен суверенна, дори и такъв термин да е неподходящ за полето на науката - където всичко е взаимосвързано. Но въпреки това професор Аткинс се е постарал да сложи някакви, поне повествователни, граници помежду им. Хващате я и започвате да четете от главата, която най-много ви вълнува.
   Неангажираността на структурата на "Пръстът на Галилей" я прави идеално четиво за хора, които обичат да четат бавно или просто рядко им остава време за такова занимание. Затова и при мен изчитането й ми отне над 2 месеца - с прочитане на една революционна идея и отдаването на заслуженото й време, за да покълне в съзнанието.
   Това е книга, чието място е на рафта на всеки любознателен човек. Няма да ви струва много, само 10 лева. Но пък съдържанието си струва много повече. Много повече.

Гордиевият възел на щастието

   Когато стане дума за нехудожествена литература, много, ама много уважавам авторите, които са си направили труда да съберат и структурират книгата си въз основа на редица информационни източници, като изследвания и експерименти. Харесвам когато твърдящите хора подкрепят твърденията си с факти.
   Даниел Гилбърт е от тези хора. От този тип учени, които знаят за какво говорят. А неговата най-успешна книга "Какво е нужно да си щастлив" ("Stumbling on Happiness") просто прелива от референции към публикувани изследвания в реномирани научни журнали.
   Но да оставим хвалебствията за обективността и да скочим директно в мъглявата субективност. Възможно ли е да се разплете Гордиевият възел на щастието? Възможно ли е да измерим, така де, по научному, щастието? Има ли готова рецепта за него?
   Няма, казва иронично Дан. Още със самото начало ни посочва с пръст и ни съветва да оставим книгата откъдето сме я взели, ако сме смятали, че ще намерим формулата на оптималното щастие в нея. Това не е self-help. Това е четиво за любопитните.
   Конкретен пътеводител няма, но както в течение на книгата ще разберем, има много механизми, с които трябва да сме запознати, за да можем да ги манипулираме и да трупаме "щастливи точки". Ако трябва да свия тезата на Дан, то бих казал, че ключът за щастието ни, както и катинара, който го възпира първоначално, се намират между ушите ни.
   В продължение на 2-3 глави, той ни представа ролята на нашето въображение (както шеговито казва - единствената фундаментална разлика между хората и останалите животни) и еволюционната връзка между нашия мозък и неговите сензитивни другарчета - сетивата.    Особено впечатление прави откритието, че връзката мозък-очи има навика винаги да дава зелена светлина първо на настоящия момент. Чрез тази връзка идва обяснението защо например депресираните хора така трудно могат да си представят една по-добра идна седмица.
   Това е само един тривиален пример, за това как мозъците ни могат да ни бутнат пръчка в колелото на щастието. Както вече споменах - книгата гъмжи от подобни извадки от всекидневния ни живот. Естествено подкрепени от солидни факти.
   Навярно вече си задавате въпроса дали изобщо Дан Гилбърт си е направил труда да ни даде поне нещо практично, което да можем да използваме за да подобрим емоционалните си животи. Както самият той споменава - сред приятелския му кръг се върти образа на човек, който само показва проблемите, но не дава решения. Е, почти не дава. Но проблема е, че е толкова радикално. Последните глави на книгата са запазени за неговата концепция за емоционалното сурогатство. Сиреч, ако искаш да разбереш как ще се чувстваш в някоя бъдеща ситуация или избор - допитай се до човек, който вече го е изживял. Някои ще кажат, че това си е житейска истина, но повечето (както си проличава от изследванията) странят от подобна философия, игнорирайки я с аргумента, че всеки човек е различен и уникален, и че емоциите, които един е изживял (неговите) едва ли ще са същите като на друг (моите). Но в крайна сметка, когато стане дума за душевния ни свят, всички ние адски много си приличаме.
   Затова ви приканвам да се доверите на сурогатния метод на Даниел Гилбърт и приемете твърдението ми, че това беше една страшно обогатяваща, информативна, чудесно написана книга. С много, ама подчертавам, много остроумен хумор и шеги. Дан, благодаря за няколкото приятни часа, които ми дари.

Карл Сейгън - ехтящият глас на разума и добрата воля в пещерата на лудостта

    Не твърдя, че съм изчел всяка точка и запетайка, родили се в съзнанието на Карл Сейгън. Но твърдя, че съм чел достатъчен процент от книгите, които е написал, за да мога с право да кажа, че рядко се раждат подобни хора. Пардон, рядко израстват подобни хора. На които системата не е притъпила и удушила вътрешното чувство за добра воля и желанието да се задават неудобни въпроси, относно различните парадигми, в които живеем.

   За разлика от повечето му творби, които имат по-голям наклон към популяризирането на научните открития, в тази усетих неговите философско-социално-политически настроения. В самата си същност книгата представлява сбор от лекциите, които той е изнесъл през далечната 1985 г., в Глазгоу (Шотландия), по повод годишните "лекции Гифорд" по естествена теология. За да предотвратя излишни полемики, само ще спомена, че този клон на теологията се занимава с търсенето на божественото чрез разума и обикновенния опит. За разлика от по-известните ни клонове, базирани на сакрални писания и "паднали свише гласове".

   Карл Сейгън избира това заглавие като един вид игра на думи и отговор на лекциите "The Varieties of Religious Experience" на Уилям Джеймс от още по-далечните 1900-02. За разлика от Джеймс обаче, той изгражда основите на лекциите си върху разума и здравия смисъл. В задаването на точните въпроси, наблюдението и констатирането на фактите и чак накрая - изграждането на заключението. И никога в обратен ред. От страниците лъха вечната свежест на неговите размисли и четейки, човек може постепенно да се усети как над главата му се загравят метафоричните волфрамови жички на класическата идейна крушка. Дори и най-върлите противници на Сейгън биха се замислили преди да дискредитират някои от въпросите, които разисква чрез своето участие в лекциите Гифорд. 

   Като изключим класическите теми за НЛО, античните извънземни астронавти и прочие мъгляви хипотези, искам да обърна по-голямо внимание на темата за ревностната вяра, граничеща (или директно пресичаща границата) с ксенофобия и излизане от релсите на здравия разум. Естествено е тази тема да е актуална в голяма степен както по времето на Карл Сейгън, така и сега. 55 000 атомни бойни глави на нашата малка планета и кореспондиращото количество маниакалност и липса на здравомислие - няма как тази ситуация да не бъде повсеместна аларма в главите на всички нас.

"Като пример си мисля за гледището на фундаменталисткото християнство в САЩ, че краят на света е безпогрешно предсказан в книгата Откровение и че подробностите в нея са достатъчно сходни с тези на ядрената война и че е дълг на християнина да не я предотвратява. Християнинът, който би го направил, ще пречи на Божия план. Сега, аз зная, че го заявявам малко по-твърдо от защитниците на подобно мнение, но вярвам, че в крайна сметка се свежда до това." *

   Сега си представете човек с юрисдикцията да се разправя с евентуално ядрено нападение и не направи нищо по въпроса да анихилира вражеските ракети? Само защото така пише в неговата свещенна книга? Ще жертва милиони животи заради личното си емоционално гледище за Вселената? Не си правете илюзии, че подобни хора не съществуват. Десетки години назад може да се забележи безхаберието на политиците в САЩ, например, относно опазването на околната среда - основният аргумент бидейки, че света така или иначе скоро ще свършва - защо да се хабим по тези въпроси и просто не експлоатираме до последно ресурсите на планетата?! 

   Взимайки под внимание подобни казуси от действителността, Карл Сейгън ни призовава към по-голяма обществена активност и по-силно изискване за запазване на демократичните принципи. Към обратната роля на Биг Брадър, ако щете - хората да следят правителствата и да свиват вежди при всяко кривване от пътеката на здравия разум.

   В крайна сметка от нас, всички нас, зависи в каква посока ще се развива цивилизацията ни - към крайна разруха или към бъдещ прогрес. Само от нас, хората. Не от боговете.

   В заключение искам да изкажа изненадата, която изпитах, четейки "The Varieties of Scientific Experience" - дори и в оригинал, Карл Сейгън се чете изключително лесно и вълнуващо - едно сигурно доказателство за гения на учения и литературния автор, комбинирани в едно.

   Надявам се тази книга скоро да стане част и от българската литературна територия, защото наистина си заслужава. Това не е просто книга, това е крайъгълен камък.

* - преводът е мой

Един неочакван произход

   Ако тази кратка история получи някога екранизация - то тя трябва да бъде задължително режисирана от М. Найт Шаямалан. Защото след като изчетох на един дъх "Генезис" на Бърнард Бекет, мога с чиста съвест да съградя моста между писателските похвати и оригиналните хрумвания на двамата творци. Може би симпатизантите на сценариите на Шаямалан вече се досещат накъде бия с това (тъй като той има една "запазена марка" в сюжетните си линии), но да ме простят - просто не издържам да предам възторга си от този кратък роман.

   Съзнанието на Бекет ни изпраща в едно недалечно бъдеще, когато светът, такъв какъвто го знаем в момента, вече е в тотални развалини. Липсата на всякакъв диалог между нациите, тоталната липса на емпатия и разум, постоянното съмнение в околните - на личностно, обществено и национално ниво - това са катализаторите за отприщването на поредния мащабен конфликт. Конфликт, който води и до тоталната разруха и биологичен апокалипсис. Единствено един малък конгломерат от острови на края на света - Аотеароа, оцелява, благодарение на Платон - разумен предприемач, чийто богатство нараства с времето, до размери, благоприятстващи за укрепването на архипелага с помощта на военната база, която построява. След време Аотеароа се явява единственото кътче на Земята, което не е посечено от глобалната вълна от чума. И логично се създава Републиката, начело с диктатора Платон.

   В началото пропуснах да спомена, че почти цялата част на повествованието се води под формата на ретроспекция. Тук в историята влиза Анакс, жител в пост(пост)апокалиптичната реалност, кандидатка за Академията, чийто изпит по история всъщност представлява сърцевината на романа. По време на 4-часовия изпит, тя излага битието на Адам Форди - млад, интелигентен и своенравен жител на Републиката, който, заради интуитивно подхраненото спасяване на беззащитно момиче, за сметка на живота на своя партньор, си донася куп проблеми на главата. И на Републиката...

   Но за да избегна цялостен преразказ на историята, ще се спра на съществената част - наказанието на Адам (а с един по абстрактен преглед - самонаказанието на Републиката). Той избягва екзекуция, тъй като обратно на очакванията, народа го олицетворява като герой. Вместо това той е принуден да се впусне в експериментална програма с нова генерация андроид. И тук, приятели мои, идва най-сладката част от книгата. Тук, в разговорите между Адам и Арт, андроида с орангутански торс, се развихря философския нюанс на романа на Бекет. Що е съзнание? Може ли машина да бъде съзнателна? Не сме ли ние, хората, съзнателни машини? Къде е тънката линия между биологичното съзнание и силициевото такова? Дали синапсите в мозъците ни някога ще бъдат изпреварени по ефективност и "идейност" от връзките между микрочиповете на компютрите?

"Адам се извърна рязко към андроида. Арт отстъпи, изненадан от рязкото движение.

- Предлагам ти сделка.

- Аз съм машина - напомни Арт. - Що за сделка ще е това? Адам не обърна внимание на сарказма.

- Ако си поговоря с теб десет минути, ще ми обещаеш ли да млъкнеш до края на деня?

- Направи ги петнадесет.

- Програмистът ти явно е бил доста ловък.

- Програмирам се сам и приемам комплимента ти.

- Автопрограмиране не съществува.

- Напротив, ти си автопрограма.

- Аз не съм машина."

   Основната идея, която разследва Бърнард Бекет в книгата си (поне според мен) е за самата Идея. Какво е естеството й? Какво я поражда? В крайна сметка дали съзнанието не се явява чисто и просто идея за идеята?

   Личи си, че Бекет е подхвърлял доста пъти око на научните постулати в меметиката. Това изпъква от думите на Арт:

"- Вие, хората, се ласкаете от мисълта, че сте създали света на идеите, но сте безкрайно далеч от истината. Идеята влиза в мозъка отвън. Тя го реорганизира, за да пригоди интериора по свой вкус. Сварва други идеи, настанили се там преди нея; бори се с едни, с други се съюзява. Съюзите оформят нови структури, за да се защитават от натрапници. И в подходящия момент идеята изпраща военните си отряди да завземат нови мозъци. Успялата да се утвърди идея пътешества от мозък в мозък, завладява нови територии и пътьом мутира. Живеем в джунгла, Адам. Много идеи отмират. Оцеляват само най-силните. Вие се гордеете с идеите; смятате ги за свои творения, ала те са паразити. Защо според теб еволюцията засяга само физическата форма? Еволюцията не държи сметка за средствата. Кое се е появило първо — разума или идеята за разум? Не си ли се питал досега? Те са възникнали едновременно. Съзнанието е идея. Това е урокът, който трябва да научиш, но се опасявам, че надхвърля възможностите ти. Слабото ви място е, че се смятате за център на събитията. Нека погледнем отвън. Следиш ли логиката? Зная, че слушаш. Като всеки паразит мисълта не може да съществува без услужлив домакин. Но колко време според теб й е отнело да си създаде ново, по-подходящо вместилище? Би ли ми отговорил кой ме е създал? Кой е автор на мислещата машина? Машина, способна да разпространява мисли с поразяваща ефективност. Аз не съм сътворен от човеците, изградили са ме идеите."

   Какво да напиша като заключение...? Освен, че в тези 130 страници се намира всичко за хората, които обичат да бъдат изненадвани, да глождят сложни философски проблеми, да разрешават на ума си да се заразява с нови идеи. Препоръчвам горещо! 

Култура ли бе, та да я опишеш?

   "Култура". За голямо мое съжаление, ще трябва да прибавя и тази дума към изключително краткия ми списък с термини, чиито значения и правилно употребение са изкривени, размити и изродени до неузнаваемост от масовата употреба за цяло и нещяло. Останалите две са... Да, "теория" и "квантов".

 Споменавайки теория, няма как след прочита на "Цивилизация на зрелището", на вече долюбвания от мен Марио Варгас Льоса, да не направя крещящата констатация каква би трябвало да бъде западната култура в истинския й замисъл и каква на практика е тя в настоящето.

   С тези свои 200 страници размишления и анализи, Льоса много добре намира разядената сърцевина в съвременният ни zeitgeist. Бях приятно изненадан, че неговите становища така точно съвпадат с моите собствени (с някои леки изключения разбира се) и същевременно са предадени на толкова разбираем език.   

   Определено голям процент от засегнатите теми в книгата не са нещо ново и за което да не се е проляло много мастило и интернет трафик. Но също така попаднах и да доста интересни факти, за които досега съм бил в неведение.

   Както и Блажев , така и аз не бих се осмелил пространно да ревюирам този наистина изключителен литературен труд, тъй като нито имам дързостта да се изявя като някакъв квазиинтелектуалец, нито желая да ви отнема възможността сами да попиете от този ценен извор.

   Ще изкарам само няколко абзаца, които смятам са ни до болка познати.

"Истината е, че новата система на свободна икономика подчертава икономическите различия и поощрява материализма, стремежа към потребление, притежанието на материална собственост и агресивното, войнствено и себелюбиво поведение, което, ако не срещне препятствия по пътя си, е в състояние да причини дълбоко травматични разтройства в обществото. [...] Ето защо неотдавнашната международна финансова криза, разтърсила целия Западаен свят, бе следствие от необузданата алчност на банкери, инвеститори и финансисти, заслепени от жаждата да умножат доходите си. В нарушение на правилата на пазарната игра, те са се впуснали в измами и злоупотреби, предизвиквайки по този начин икономически катаклизъм, изправил пред банкрут милиони хора по света." 

   Льоса кристално ясно е хванал нишката на проблема на размиването между "цена" и "стойност": 

 "Свободният пазар диктува цените на стоките в зависимост от търсенето и предлагането, а това почти навсякъде, включително и в най-културните общества, става причина литературни и художествени творби с изключително висока стойност да бъдат запратени пренебрежително в ъгъла, понеже са трудни и за да бъдат оценени по достойнство, изискват интелектуална подготовка и изострена чувствителност. И обратно, когато стойността на културния продукт се диктува от вкуса на широката публика, твърде често писатели, теоретици и художници с ограничена или нищожна дарба, стига да умеят да привличат вниманието, да са майстори на рекламата и самоизтъкването или на заиграването с най-низките страсти на публиката, достигат необикновени висоти на славата, възприемани са от некултурната маса като изключителни автори, а творбите им са сред най-търсените и най-масово разпространяваните."

   И визирайки гоненията и репресиите срещу независими журналисти и инакомислещи писатели в Близкия изток и държави с тоталитарно управление, авторът извайва може би най-големия културен парадокс на нашето време:

"Ето ни изправени пред многозначителен парадокс: в страните, смятани за най-културни, а те според общоприетото виждане са и най-свободни и най-демократични, литературата се превръща в моментно развлечение, докато в държавите, където свободата е силно ограничена, а човешките права - всекидневно погазвани, смятат литературата за опасна, за източник на подривни идеи, за семе на неудовлетвореност и бунтарство."

   Дочитайки "Цивилизация на зрелището" в главата ми започна да резонира една фраза на Ерих Фром - на български звучи така: "Човекът винаги умира преди напълно да се е родил". Настоящото състояние на западната ни култура ми подсказва какво точно е имал предвид той.

Слепоглед, еволюиращ в черноглед...

   Представете си бънджи-скок. Представете си скоростно влакче. Представете си каквото и да е това, което ви вдига нивата на адреналин. Сега си представете дали е възможно тези дейности да имат литературен еквивалент. Трудно, а?

   Да, но не и ако пред жадуващите ви очи е попаднал "Слепоглед" на Питър Уотс. Зная, че много хора вече се изредиха да споделят своите хвалебствия по адрес на книгата, но някак си щях да изневеря на съвестта си, ако не се бях присламчил и аз.

   Сурова е, твърда е, като кокосов орех. Напрягаш си сивото вещество да обработи всичката тази трудна материя (освен ако човек предварително не е имал базови познания по биология, когнитивна психология, физика), използваш всякакви ментални "сечива", за да стигнеш до сладката и вкусна вътрешност.

   Но в случая със "Слепоглед" сладката фабулна вътрешност не е толкова сладка. Понакиселява. Да си го кажем направо - трудна за преглъщане е. 70 години напред във време-пространството, Питър Уотс ни запознава с един трудно възприемчив свят. Свръхвисоки технологии, позволяващи на хората да трансферират съзнанията си във виртуални светове, след като тялото им започва да ги предава или просто са започнали да скучаят в реалния такъв. Най-различни модификации и симбиози между човешка плът и машини. И на фона на всичкия този технологичен прогрес ясно се очертава човешкия регрес. Регрес в личните взаимоотношения, регрес в семейната обстановка, регрес в човешкото. Плашещото тук е, че подобни тенденции не са рядкост дори и в нашето време-пространство.

   Тези по-скоро философски нюанси са добре завоалирани от Питър Уотс. На преден кадър, през голяма част от повествованието е темата за Първия контакт. За онзи момент,  в който човешкото самосъзнание се сблъсква със свидетелство за друго (само)съзнание. За последвалите множество моменти на напрежение, съспенс. За това кой действително е в "пилотската кабина" на човешкото същество. За неочакваният край.

   Не искам да пускам спойлери, макар, че вече е късно за това. Просто искам да ви кажа, че дори и да знаете основните моменти в историята, това не я прави по-малко интересна или недостойна за вашето внимание. Най-малкото, защото това е една "Хардкор фантастика, която по своята същност е нехудожествена книга", както се бе изразил Христо Блажев преди време.

   Като цяло символичната "тъмнина" властва в реалиите на "imagine if..." света на Питър Уотс. Но това не е задължително нещо негативно. Именно защото в тъмнината можем да различим светлината. А с нарастващото темпо на развитие на биотехнологиите и други спорни методики, ще дойде и време да се вземат мъдри решения... и да не се повтарят грешки, допускани дори и от героите в творбите с научно-фантастична тематика.

Срамно минало или високомерно настояще?

   Спомням си за една история от българската класика, в която се разказваше за едно малко, мръсно, неуко, бедно детенце, което имаше късмета да попадне на издигнат човек, който го взе под своята опека. Годините изминаваха, малкото момче растеше и се учеше на култура и знание. Изкачи стълбицата на обществото. Доби самоувереност в дози, които го превърнаха в тесногръд и арогантен човек. Нещо, което си пролича, след като той се завърна в родното си място и се отрече от своя произход.

   След прочитането на "Сенките на забравените прадеди" на Карл Сейгън и Ан Друян, няма как да не съпоставя гореспоменатия лиричен герой с много хора днес. Да, днес - във време, в което сме разчели собствения си геном и имаме все повече и повече доказателства за нашия истински произход. Време, в което фактите трябва да говорят за това какво се е случило, а не нашите собствени желания. Но уви, човешкото самолюбие, както и в предишни епохи, така и днес, остава на дневен план.

   Но нека по същество - за книгата. Книгата, която е от типа с главно "К". Навярно ще се забележи известен субективизъм в думите ми, но това не променя факта, че този литературен труд е забележителен. Карл Сейгън за пореден път подкрепя мнението ми, че прозаичните и на пръв поглед скучни научни факти за околния свят, могат да бъдат представяни така, че да изглеждат като увлекателна история и да запалват интереса на всички хора. А историята в действителност е увлекателна. И нека българското подзаглавие не ви заблуждава - това е история не само за човешкия вид, а за всички видове като цяло. За всички насекоми, за всички птици, за всички влечуги, за всички мекотели, за всички риби, за всички бозайници. За всички, които някога са дишали, фотосинтезирали. За всички, които са били някога, но вече не, и за всички, които в момента са. За еволюцията на самия Живот.

   Бидейки първо астроном, Сейгън някак логично започва историята още от самото й турбулентно космическо начало. От разпръснатите газ и материя, които под силата на гравитацията ще образуват нашата бледа синя точка - Земята. Ще разберем какви са били условията на първичната Земя и как най-вероятно от органичните съставки в някогашните световни океани са се зародили първите самодубликиращи организми.

   Може да се каже, че в първата половина (и малко повече) на книгата акцента пада върху Чарлс Дарвин и неговата "скверна" по викторианско време идея. Ще усетим духа на неговата епоха и борбата, която той е водил и със себе си и с обществените предразсъдъци. Ще се запознаем отблизо с механизмите на еволюцията и с фактите, които я подкрепят в днешно време. А днес те са в пъти повече отколкото са били през 19-ти век.

   Но най-интересната част (поне лично за мен) ще си останат главите, посветени на човекоподобните маймуни. Благодарение на многогодишните наблюдения и експерименти на редица приматолози (като Джейн Гудол) ние имаме огромна база от информация относно нашите най-близки родственици - шимпанзетата и бонобите. Попивайки тази информация, човек няма как да не забележи, че сякаш приликите между нас и тях са много повече от разликите. И не става въпрос само за генетичните идентичности (99,6 % родство в активните гени). Всички тези характеристики, които са били приписвани единствено като човешки от философи, учени и религиозни идеолози през изминалите векове, намират отпор в поведението и живота на шимпанзетата.

"Вижте до каква степен шимпанзетата и бонобите са заличили списъка на уж характерни само за човека черти - самоосъзнаване, език, идеи и асоциации, разум, търговия, игри, избор, смелост, любов и алтруизъм, прикрита овулация, целувки, секс лице в лице, женски оргазъм, разделение на труда, канибализъм, изкуство, музика, политика и "бипедализъм (двукракост) без перушина",  към които трябва да прибавим и и използването и изработването на сечива и още много други. Различните философи и учени продължават самоуверено да ни предлагат характеристики, за които твърдят, че са само и единствено човешки. Човекоподобните маймуни продължават да ги оборват една по една, като по този начин опровергават гледището, че хората са нещо като биологична аристокрация сред останалите форми на живот на Земята."

   Всичко това би трябвало да ни "свали на земята", тъй като не сме нещо чак толкова уникално. По-напреднало в технологията и интелекта - да. Но по никакъв начин това не ни определя като пожизнен феодал над всички форми на живот и над Земята като цяло. Колкото и да ни е удобно "разрешено" от някакви свети писания да експлоатираме, да убиваме (а, ние в кратката си история като вид, сме заличили десетки хиляди други изцяло - уникални ДНК комбинации, загубени завинаги).  Ние сме следствие на Природата, а не неин собственик. И съобразявайки се с този факт, трябва да уважаваме корените си и да се грижим за тях. Да заглушим животинското в нас и да проявим мъдрост. Да бъдем това, в което сме се развили - Sapiens.

"Всички организми по Земята зависят един от друг. Животът по земята е подобен на мрежа или килим със сложна плетка. Дръпнете по няколко нишки тук и там, и вече не можета да сте сигурни дали това е единствената вреда, която сте причинили, или цялата тъкан ще се разплете."

   Това е Книга, която е способна да въздейства и да кара човек да се замисли. Стига, естествено, човек да иска да се замисли. Имаме нужда от повече осъзнати хора. Особено в нашата епоха. Едва ли точно една книга ще обърне нечий мироглед на 180 градуса, но все пак се започва отнякъде. "Сенките на забравените прадеди" е едно много добро начало.

ПП. Надявам се ИК "Бард" да разберат какво хубаво дело ще направят, ако пуснат една нова допечатка.

Назад по нишката на човешката деструктивност

   С началото на месеца реших да си направя едно леко препрочитане на стари книги от лавицата. От една страна заради максимата "repetitio est mater studiorum", а от друга... липсата на излишни финанси за нови заглавия. Та, порових се малко аз и погледът ми се спря на едно тъкно книжле, което бях чел през 2011 г. Авторът му е българин - Ясен Трендафилов. Но на корицата на творбата му стои неговия псевдоним - Язоната.
   Сега накратко ще се опитам да ви изведа заключенията си защо намирам тази кратка утопия (или дистопия - всеки ще си  прецени, защото аз не успях да разгранича едното от другото) за един неглежиран малък бисер в родната ни литературна среда.
   Перото на Язоната, написало "Първичнопричината", закача съзнанието ни и го замята почти 2 столетия напред в бъдещето. Годината е 2151. Целият свят е претърпял Душевната революция. Дошло е времето на Новите хора. Инициатор на целия процес е бил един професор на име Херман Крайстов (Christ-off?). С неговото биомеханично изобретение - Импулсният трансформатор, той "пренастройва" мозъчните вълни на хората на честота "щастие".
   Това е свят в който всеки е намерил смисъла на съществуването си и личната цел в живота. Всеки е на "мястото си" и е щастлив от това. Без конфликти. Без полиция. Без войни. Единствената вяра е вярата в собствените възможности.
   Свят, който се управява от Световното правителство, чиито членове се избират няколко пъти в годината, на случаен принцип и без тяхното съгласие или знание... защото:

"Новите хора даваха абсолютната световна власт на малцина за съвсем кратък период от време, защото всеки знаеше, че няма по-голяма деградираща сила на света от властта. "Оставена за по-дълго в ръцете и на най-добрия и мъдър човек, тя действа като киселина върху тези му качества. Тя е необходимо зло. Тя е силен наркотик и трябва да се избягва употребата й за доброто на душевното здраве на индивида" - гласи философията на професора."

   Свят в който технологичният напредък е бил подложен на научен анализ и оптимизиран до едно ниво, малко преди да надхвърли човешкото пренасищане.
   Свят, който е на път да се разпадне, заради една момчешка ръчичка, котешка опашка и доза кинетична енергия, поета от една стена... Извършено е първото убийство от... е, пише го само в прашасалите исторически книги, които никой вече не чете. Светът на Новите хора е в шок и настоява за отговор на въпроса "Защо?". Тук започва и нишката на нашата история.
   Естествено няма да ви изложа всичко, дори и да се съблазнявам да го направя. Ще се насоча към основната идея, върху която Язоната вероятно е конструирал целия свят в книгата. Новите хора се явяват като един хипотетичен резултат на един от основните постулати в бихевиоризма - че човешкото същество се развива съответно заобикалящата го среда.
   Няма начин да не отбележим, че това вероятно е първата книга на автора. Но въпреки това стилът на писане ми допадна много. Героите са добре структурирани и оживяват във въображението. Направен е много добър опит да се представи човешката природа под един непознат ни все още ъгъл.
   В крайна сметка книжлето има-няма 150 страници. Чете се бързо и е наистина увлекателно. Освен това илюстрациите също са на автора и са меко казано страхотни. Една идеална придобивка за всеки читател, ценящ този жанр. Утопия/антиутопия с лек привкус на философски размисъл, в търсене на първопричината за човешкото зло.

ПП. О, и историята зад историята е, че е писана от анонимен писател, под окупация от извънземна раса... "не че това има някакво значение"...

@х, този интернет! (и други интересни неща)

   След като изчетох последната страница и внимателно оставих книгата на рафта, в мен се зароди едно изключително недоумение. Колко по-интересна, по-влиятелна, по-вълнуваща, по-информативна е била книгата, която в действителност е била наградена с Пулицър преди 2 години? Явно Сидхарта Мукарджи е вложил повече от типичната индийска емоционалност и е представил практическите си изследвания върху рака по-пленително. Все още не знам, тъй като не съм я чел.
   Но "Под повърхността" (The Shallows: What the Internet is Doing to Our Brains") на Николас Кар я прочетох. И то с голямо удоволствие, както се оказа впоследствие. Голям принос за това беше моята настройка, че ще е конкретна, специализирана книга за IT технологиите. Но за радост още с първите две глави очакванията ми бяха оборени, че и надхвърлени неколкократно.
   Това не е просто книга за интернет, компютри, лаптопи, смартфони. Това е една изключителна дисекция на влиянието на интернет върху умовете и конгитивните ни способности и процеси. Един прецизен и задълбочен анализ, подкрепен с богата фактология и множество (работещи) препратки към източници на изследвания.
   Също така Николас Кар се е постарал да структурира книгата си на линеен принцип, така че от нея същевременно да се получи и един вид исторически разказ за интелектуалното ни развитие като хора и технологичните революции, които са го подтиквали към следващото ниво.
   Приключението, което е тази книга, започва най-напред с интродукция на най-съществения ни орган - мозъкът. Ще разберем, че старото становище, че след определена възраст той се "сковава" и повече не се развива е крайно погрешно. С развитието на новите  сканиращи апаратури и провежданите с тях изследвания, се е разкрила една нова действителност относно сивото ни вещество. То е пластично. В смисъл такъв, че нервронните ни мрежи не се "бетонират" в едни определени пътища след младежките ни години, а че и след това те се преструктурират в зависимост от външните и вътрешни фактори (по-подробна картина за тази новооткрита способност на мозъка, ни дава д-р Оливър Сакс).
   Николас Кар е направил това за да ни помогне по-добре да осъзнаем влиянията на различните революционни изобретения, с които ни запознава по-нататък. От изобретяването на клинописа в древен Шумер, след това през йероглифите и папируса в Египет (и защо ни е било толкова трудно да ги дешифроваме), до няколко отметки относно писарството и навлизането на четенето наум сред интелигенцията на Средновековието. За да стигнем и до може би едно от най-важните изобретения изобщо в човешката цивилизация - печатарската преса на Гутенберг. Нещо толкова ценно за развитието на човешката мисъл и обогатяване на речта, но също и ускорител за разпространението на "блудкави романи, лъжливи теории, долнопробна журналистика, пропаганда и, разбира се, порнография". Нещо на което сме свидетели дори и в наши дни.
   И така страница по страница накрая достигаме и заветната ни точка - първата половина на 20-ти век и епохалният труд на един вече позабравен от повечето от нас математик - Алън Тюринг. Без неговата работа едва ли щях сега да седя на бюрото си и да пиша това ревю пред монитора на персоналния си компютър.
   Следват забързаните технологични години и изобретяването на съвременните медии - радиото, телевизията и накрая - нашия обичан интернет.
   Иска ми се толкова много да изпиша по тази част на книгата, но съзнавам, че ще ви разваля удоволствието. Различните анализи за това как компютрите и Мрежата влияят на нашето съзнание, и как те буквално преструктурират нашите мозъци, ще загатна с няколко цитата:

"Всеки път, когато включим компютъра, ние се потапяме в "екосистема от разсейващи вниманието технологии", както я нарича блогърът и писател-фантаст Кори Доктороу."

   Не знам за вас, но на мен това е като основа за формулата "Дете в предучилищна възраст + компютър с интернет = ADD".

"Десетки проучвания на психолози, невролози, преподаватели и уебдизайнери водят до едно и също заключение: когато сме онлайн, попадаме в среда, насърчаваща по-повърхностното четене, незадълбоченото и разпиляно мислене и натрупването на откъслечни познания."

"Той ни превръща в лабораторни мишки, постоянно натискащи бутони, за да получим миниатюрни хапки социална или интелектуална храна."

   Едно нещо е сигурно - всичко описано в книгата се случва и няма тенденция за връщане назад.
   Искрено ви призовавам да намерите "Под повърхността" (или на хартия или на пиксели, както се шегува Том Вандербилт) и да я прочетете. Защото тя е интригуваща, обогатяваща и на места дори стряскаща. И се отдайте на това магическо преживяване, наречено "задълбочаващо четене". Както и самият г-н Кар ни пояснява - то е медитативно състояние, подобряващо концентрацията, с единствената разлика, че вместо да изпразва ума от мисли, то го пълни с визуализации и идеи.

Съботни сблъсъци на умове

   Първият ми индиректен контакт с романа "Събота" ("Saturday") на Иън Макюън направих във финалните глави на "Изкуството, сталкерът на ума" ("Proust Was a Neuroscientist") на Джона Лерър. След добрите думи, които е оставил Лерър за творбата, нямаше как да не се навия да я прочета. И след седмица от обиколки по книжарниците и липса на книгата в тях, си я поръчах. И зачетох. И реших, че ще я представя малко нестандартно като за книжно ревю, чрез "pros/cons" метода. Кое ми хареса и кое не.
  Както можем да се досетим историята се развива в рамките на малко повече от 36 часа. В една планувано да бъде лежерна събота от живота на Хенри Пъроун, преуспял неврохирург, щастливо женен, част от идеално балансираното семейство - със син и дъщеря.
   Но както много неща от живота и тази събота започва по план, но завършва със съвсем различен от очаквания край. Тъй като самата история е ограничена до рамките на един ден, не смятам за нужно да наблягам на нея. Бих казал, че дори анотацията на гърба на книгата е достатъчна за да добиете реална представа.
   Но това, което не се разкрива от описанието е именно сърцевината на книгата. Даже според мен не самата история е толкова важна, а това, което Макюън е заложил между частите й. Той много умело е успял да преплете миналото, сегашното, бъдещото и онзи момент, който наричам "не-време", и да жонглира с тях, като някакъв виден цирков артист. Развил е темите за щастието в съвременния свят, рационализма, политиката.
   Едно трябва да му се признае - той умее да представя действието "кадър по кадър". Сякаш е взел "екранизацията в ума си" и я е изписал секунда по секунда. Не съм срещал много автори, които да съумеят да изложат двусетова игра на скуош върху 6-7 страници. И то така, че да можеш четейки да се пренесеш в нея.
   Друго хубаво нещо е, че Макюън е решил да направи симбиоза между литературното и научното. И да остави някои от въпросите да продължат да витаят в съзнанието ни, дори и след края на книгата.
   Към личните ми "cons" (казвам лични, защото със сигурност едва ли ги споделям с всички) на първо място ще сложа това, че сякаш Макюън е замислял книгата да бъде само за английски (и в частност лондонски) читатели. Една част се развива по улиците на Лондон и е представена така, че ако не живееш там, или не ползваш Google Street View докато четеш, няма да можеш да си конструираш адекватна картина в съзнанието.
   Друг, до известна степен труден за четене момент, но същевременно и интересен, е този, в който главният ни герой Хенри описва една от операциите си. Определено двугодишното "стажантство" на Макюън в Националната болница по неврология и неврохирургия се загатва по страниците на книгата. Но е написано така конкретно, сякаш е изкарано от учебник. Нещо, което дори и аз не съумях да смеля и трябваше да издирвам определенията на различните термини.
   Въпреки всичко това обаче се е получила една хубава, дълбока, смислена книга. И може би щях да я "усетя" още повече, ако я бях изчел наведнъж. Нехудожествената литература ми е оставила навика да насичам книгите на части и да размишлявам над тях. Съветвам ви да не го правите с тази. Насладете й се, както бихте се насладили на един текила шот - на екс.

Крехкостта на нашето съзнание

   Много хора посочват "Окото на съзнанието" ("Тhe Mind's Eye") като най-успешната и влиятелна книга на Оливър Сакс. И макар това на пръв поглед да изглежда като задължителният маркетингов пиар при издаването на всяка нова книга, трябва да се съглася с общото твърдение. Сега, след като най-накрая имах възможността да се докосна до нея в превод, мога да споделя положителната си оценка.
   Има редица причини, поради които бях впечатлен от книгата на д-р Сакс. Да, той е невролог. И вероятно липсата на така модерното напоследък изтипосване на титлите по кориците на книгите, му придава една скромна осанка - на белобрадият равнодушен и мъдър старец.
   Но не така скромен е неговият клиничен опит. Той започва в далечната 1965 г., когато д-р Сакс се мести от Лондон в  Ню Йорк. Като един все още неосъзнат писател, той започва да води бележки за голяма част от пациентите с които се среща в сградата на тогавашната болница "Бет Айбрахам". Част от тези пациенти срещаме в "Окото на съзнанието".
   Не бих преувеличил, ако кажа, че Оливър Сакс ме изненада точно с уменията си да описва. Въпреки незавидните състояния на пациентите, почти не се усеща тази мъка и тягост с които са били принудени да се сблъскат след отключването на неврологичните им дисфункции. Сакс така съпричастно и състрадателно описва борбите им за завръщане в нормалния перцептивен живот, който ние имаме за даденост. Въпреки описаните случаи на афазии, агнозии и ред други нарушения на функциите на мозъка, въпреки опустошителното първоначално влияние върху пациентите и техните близки, въпреки цялата тази житейска несправедливост - от книгата лъха оптимизъм, желание за борба, мотивация за справяне със суровата действителност. Ето защо, докато четях, в мен се зароди едно чувство на възхищение към тези хора. Обикновенни хора, но същевременно герои. Примери за несломяемата човешка воля.
   Едва ли книгата щеше да има такъв дълбок и силен емоционален заряд, ако беше написана от някой "нормално функциониращ" невролог, чийто опит се свежда до чуждите описания и класификации от медицинската литература, с която се е обучавал в университета. Казвам "нормално функциониращ", защото както самия д-р Сакс признава - той не е такъв. От ранна възраст той страда от прозопагнозия (неспособността да се различават лица). За този свой неврологичен проблем отделя цяла глава от книгата. И, с известна доза на самоирония и хумор, описва въздействията на това състояние върху ежедневния му живот:

"Проблемът ми с разпознаването на лица се отнасяше не само до най-близките и милите ми хора, но и до мен самия. На няколко пъти съм се извинявал, почти налитайки на един едър, брадат мъж, само за да осъзная, че едрият брадат мъж съм самият аз в огледалото. Противоложната ситуация се създаде веднъж в ресторант с маси на тротоара. Седейки на една от тези маси, се обърнах към витрината на ресторанта и започнах да вчесвам брадата си, както често правя. Тогава осъзнах, че това, което съм взел за свое отражение, не се вчесваше, а ме гледаше странно. Това всъщност беше мъж с посивяла брада от другата страна на прозореца, който може би се чудил защо се глася пред него."

    Една от другите особености, която е изключителен плюс, е способността на Оливър Сакс да постига много ловък литературен синхрон между личната история и сдържаната научна информация. Получил се е такъв интересен гоблен, че крайният резултат е едно всмукващо вниманието четиво.
   А освен това, лично за мен, тази книга има и друго значение. Тя се явява като поредният пирон в дуализма на Декарт. Пореден емпиричен пример за това, как нематериалното съзнание е чисто и просто неотделим от създаващия го мозък процес. Как този "Аз", който си изграждаме през годините от живота ни, е една абстракция, колкото и уникална и безсмъртна да си внушаваме, че е. Пример за ефимерността на някаква изначална и вечна личност. Пример за това как един спукан кръвоносен съд в мозъка може да обърне Аз-а ни наопаки и дори да го заличи.
 

Рихард Прехт и Вселената между ушите ни

   След няколко неуспешни от моя страна опита да заинтригувам хора, които пишат ревюта, да прегледат тази книга и напишат нещо за нея, реших сам да се заема с това. Все пак книгата ми остави онова чувство "уау", веднага след като затворих последната й страница. Затова и толкова страстно я препоръчвах. Но нейсе, да започвам.
   Ако трябва да използвам само една дума за да я опиша, то това би била МА-ЩАБ-НА. Но за радост няма нужда да се ограничавам. Тя е колоритна, интердисциплинарна, завладяваща. А и няма как другояче, при условие, че самият автор е една изключителнa личност. Младолик, интелигентен немец, с широк спектър от интереси и с произход, който неминуемо е допринесъл за тези му качества - израснал е в семейство, което цени книгите и нравствената идеология. Едно от петте деца, две от които осиновени виетнамчета - като протест срещу войната във Виетнам.
   На въпроса как може един философски ориентиран труд като "Кой съм аз? И колко сме?" да бъде 200 седмици бестселър в Германия и да бъде продаден в над 2 милиона копия, може да се отговори така: като към философските въпроси добавим откритията и постиженията на съвременните естествени науки, и в частност науката за мозъка, и ги преплетем така, както може единствено човек с нестихваща страст към мисленето и решаването на загатки. А хер Прехт е именно такъв човек.
    В книгата ставаме участници в срещи с един особен вид - класическите западни философи и някои от най-изявените невробиолози. Но нека това не ви стряска. В наши дни философията е възприемана като твърде абстрактна и отвеяна. И с право - Прехт си спомня студентските години, когато я изучава на академично ниво. Затова той решава да я смеси с научните ни познания и от това се е получилo едно завладяващо пътешествие из тази, уникална за всеки от нас, Вселена, която се намира между ушите ни. И по неговите думи, ние все още сме в началото на това пътешествие към самите себе си:

"Въпреки това изследването на мозъка днес е смятано за дисциплина, която е меродавна за основите на нашето познание и себепознание. Причините са повече от очевидни. Сравнена с философията, науката за мозъка днес е източник на много по-интригуващи импулси. Въпросът обаче е дали можем да ги използваме без помощта на философията. Все пак изследването на мозъка е доста странно начинание. Тъй като, строго погледнато, човешките мозъци се опитват да открият нещо за човешките мозъци, т.е. една система опитва да разбере сама себе си. И мозъкът е както субектът, така и обектът на изследването - трудна ситуация. Нима изследователите на мозъка, макар и чрез друг метод, не правят същото като философите, които от 2000 години насам се опитват, мислейки, да разберат собственото си мислене? Докато мислиш, да изучаваш себе си и по възможност да се наблюдаваш в процеса на мислене - този метод отдавна господства в изследването на човешкия дух. Съвременния си по-екстремен вариант този метод открива преди близо 400 години в една паметна зимна вечер..."

   Приканвам ви с тази паметна зимна вечер да започнете това вълнуващо пътешествие. Защото то наистина е вълнуващо и наистина е пътешествие. Както Мигел Николеис наскоро каза в една TED лекция - изследователите на мозъка са като астрономите (които изучават Вселената, в която съществуваме) с единствената разлика, че те изучават Вселената, която съществува в нас.
  Предполагам ще прозвучи много пресилено, ако направя паралел между "Космос" на Карл Сейгън и "Кой съм аз? И колко сме?" на Рихард Прехт. Но в доста моменти тази мисъл изникваше от възбудените ми невронни мрежи.
  Преценете сами! :)

   

Интернет предприемачество? То е "На 1 клик разстояние"!

  Дълго мислих как да стартирам този блог. Прехвърлях няколко доста интересни ми заглавия, но сметнах, че като за добро начало ще е удачно да започна с нещо хем интересно, хем практично, хем мотивиращо.

   Едва ли ще излъжа, ако кажа, че "На 1 клик разстояние" бе най-увлекателната нехудожествена книга, която съм чел последните месеци. Александър освен че се е доказал като един много добър интернет предприемач, сега показва, че е и един много даровит разказвач. Още с първата глава времето около мен замря и съзнанието ми се впусна на едно интернет приключение, което за жалост премина бързо, тъй като книгата се чете от корица до корица. Без съществени паузи, освен физиологичните.

   Без да си хабя суперлативите ще заявя, че ако сте решили да се пробвате в интернет бизнеса - "На 1 клик разстояние" е вашата начална точка. Книгата е толкова пространствена, че ще се зачудите как автора е успял да спомене всички аспекти на изграждането на един интернет проект, че и да ви даде допълнителни съвети, както и любопитни случки от неговия личен опит.

   Алекс започва с основните неща като подбор на домейн и хостинг, дава ценни препоръки как да си изберете уеб студио или фрийлансър - какви са им плюсовете и минусите. Също така акцентира на това колко е важно, ако имате някаква конкретна идея за сайт - да не я бавите. Да направите първите "копки", да влезнете в мрежата, а чак след това да пипате по "козметичните" недостатъци. Времето е основния двигател в интернет. 

   По-нататък в книгата ще имате възможността да се запознаете и с основните механизми за печеленето на пари - може би едни от най-важните за усвояване страници. Ще разберете какво е AdSense и как, с малко находчивост, можете да "яхнете вълната" на някое световно събитие и да припечелите нещо от него. Ще се научите да разграничавaте ефективния и неефективния трафик и как да увеличавате първия и да избягвате втория (тук ще започнете да гледате с друго око на онези на пръв поглед "безсмислени" страници в Facebook :P).

   Също така са споменати и някои важни моменти на интернет бизнеса - като запознаването със съответните закони в страната и защо е важно да ги спазваме.

   Общо взето мога да пиша до края на вечерта и да преразкажа цялата книга, защото наистина е пълна с толкова любопитна информация, но не това е целта на този текст. С него просто искам да ви погъделичкам любопитството и ако случайно съм улучил момента, в който ви е дошла идея за интернет услуга/магазин, но не знаете как да я реализирате - да ви насоча към една солидна основа: "На 1 клик разстояние" на Алекс Ненов.