Карл Сейгън - ехтящият глас на разума и добрата воля в пещерата на лудостта

    Не твърдя, че съм изчел всяка точка и запетайка, родили се в съзнанието на Карл Сейгън. Но твърдя, че съм чел достатъчен процент от книгите, които е написал, за да мога с право да кажа, че рядко се раждат подобни хора. Пардон, рядко израстват подобни хора. На които системата не е притъпила и удушила вътрешното чувство за добра воля и желанието да се задават неудобни въпроси, относно различните парадигми, в които живеем.

   За разлика от повечето му творби, които имат по-голям наклон към популяризирането на научните открития, в тази усетих неговите философско-социално-политически настроения. В самата си същност книгата представлява сбор от лекциите, които той е изнесъл през далечната 1985 г., в Глазгоу (Шотландия), по повод годишните "лекции Гифорд" по естествена теология. За да предотвратя излишни полемики, само ще спомена, че този клон на теологията се занимава с търсенето на божественото чрез разума и обикновенния опит. За разлика от по-известните ни клонове, базирани на сакрални писания и "паднали свише гласове".

   Карл Сейгън избира това заглавие като един вид игра на думи и отговор на лекциите "The Varieties of Religious Experience" на Уилям Джеймс от още по-далечните 1900-02. За разлика от Джеймс обаче, той изгражда основите на лекциите си върху разума и здравия смисъл. В задаването на точните въпроси, наблюдението и констатирането на фактите и чак накрая - изграждането на заключението. И никога в обратен ред. От страниците лъха вечната свежест на неговите размисли и четейки, човек може постепенно да се усети как над главата му се загравят метафоричните волфрамови жички на класическата идейна крушка. Дори и най-върлите противници на Сейгън биха се замислили преди да дискредитират някои от въпросите, които разисква чрез своето участие в лекциите Гифорд. 

   Като изключим класическите теми за НЛО, античните извънземни астронавти и прочие мъгляви хипотези, искам да обърна по-голямо внимание на темата за ревностната вяра, граничеща (или директно пресичаща границата) с ксенофобия и излизане от релсите на здравия разум. Естествено е тази тема да е актуална в голяма степен както по времето на Карл Сейгън, така и сега. 55 000 атомни бойни глави на нашата малка планета и кореспондиращото количество маниакалност и липса на здравомислие - няма как тази ситуация да не бъде повсеместна аларма в главите на всички нас.

"Като пример си мисля за гледището на фундаменталисткото християнство в САЩ, че краят на света е безпогрешно предсказан в книгата Откровение и че подробностите в нея са достатъчно сходни с тези на ядрената война и че е дълг на християнина да не я предотвратява. Християнинът, който би го направил, ще пречи на Божия план. Сега, аз зная, че го заявявам малко по-твърдо от защитниците на подобно мнение, но вярвам, че в крайна сметка се свежда до това." *

   Сега си представете човек с юрисдикцията да се разправя с евентуално ядрено нападение и не направи нищо по въпроса да анихилира вражеските ракети? Само защото така пише в неговата свещенна книга? Ще жертва милиони животи заради личното си емоционално гледище за Вселената? Не си правете илюзии, че подобни хора не съществуват. Десетки години назад може да се забележи безхаберието на политиците в САЩ, например, относно опазването на околната среда - основният аргумент бидейки, че света така или иначе скоро ще свършва - защо да се хабим по тези въпроси и просто не експлоатираме до последно ресурсите на планетата?! 

   Взимайки под внимание подобни казуси от действителността, Карл Сейгън ни призовава към по-голяма обществена активност и по-силно изискване за запазване на демократичните принципи. Към обратната роля на Биг Брадър, ако щете - хората да следят правителствата и да свиват вежди при всяко кривване от пътеката на здравия разум.

   В крайна сметка от нас, всички нас, зависи в каква посока ще се развива цивилизацията ни - към крайна разруха или към бъдещ прогрес. Само от нас, хората. Не от боговете.

   В заключение искам да изкажа изненадата, която изпитах, четейки "The Varieties of Scientific Experience" - дори и в оригинал, Карл Сейгън се чете изключително лесно и вълнуващо - едно сигурно доказателство за гения на учения и литературния автор, комбинирани в едно.

   Надявам се тази книга скоро да стане част и от българската литературна територия, защото наистина си заслужава. Това не е просто книга, това е крайъгълен камък.

* - преводът е мой

Един неочакван произход

   Ако тази кратка история получи някога екранизация - то тя трябва да бъде задължително режисирана от М. Найт Шаямалан. Защото след като изчетох на един дъх "Генезис" на Бърнард Бекет, мога с чиста съвест да съградя моста между писателските похвати и оригиналните хрумвания на двамата творци. Може би симпатизантите на сценариите на Шаямалан вече се досещат накъде бия с това (тъй като той има една "запазена марка" в сюжетните си линии), но да ме простят - просто не издържам да предам възторга си от този кратък роман.

   Съзнанието на Бекет ни изпраща в едно недалечно бъдеще, когато светът, такъв какъвто го знаем в момента, вече е в тотални развалини. Липсата на всякакъв диалог между нациите, тоталната липса на емпатия и разум, постоянното съмнение в околните - на личностно, обществено и национално ниво - това са катализаторите за отприщването на поредния мащабен конфликт. Конфликт, който води и до тоталната разруха и биологичен апокалипсис. Единствено един малък конгломерат от острови на края на света - Аотеароа, оцелява, благодарение на Платон - разумен предприемач, чийто богатство нараства с времето, до размери, благоприятстващи за укрепването на архипелага с помощта на военната база, която построява. След време Аотеароа се явява единственото кътче на Земята, което не е посечено от глобалната вълна от чума. И логично се създава Републиката, начело с диктатора Платон.

   В началото пропуснах да спомена, че почти цялата част на повествованието се води под формата на ретроспекция. Тук в историята влиза Анакс, жител в пост(пост)апокалиптичната реалност, кандидатка за Академията, чийто изпит по история всъщност представлява сърцевината на романа. По време на 4-часовия изпит, тя излага битието на Адам Форди - млад, интелигентен и своенравен жител на Републиката, който, заради интуитивно подхраненото спасяване на беззащитно момиче, за сметка на живота на своя партньор, си донася куп проблеми на главата. И на Републиката...

   Но за да избегна цялостен преразказ на историята, ще се спра на съществената част - наказанието на Адам (а с един по абстрактен преглед - самонаказанието на Републиката). Той избягва екзекуция, тъй като обратно на очакванията, народа го олицетворява като герой. Вместо това той е принуден да се впусне в експериментална програма с нова генерация андроид. И тук, приятели мои, идва най-сладката част от книгата. Тук, в разговорите между Адам и Арт, андроида с орангутански торс, се развихря философския нюанс на романа на Бекет. Що е съзнание? Може ли машина да бъде съзнателна? Не сме ли ние, хората, съзнателни машини? Къде е тънката линия между биологичното съзнание и силициевото такова? Дали синапсите в мозъците ни някога ще бъдат изпреварени по ефективност и "идейност" от връзките между микрочиповете на компютрите?

"Адам се извърна рязко към андроида. Арт отстъпи, изненадан от рязкото движение.

- Предлагам ти сделка.

- Аз съм машина - напомни Арт. - Що за сделка ще е това? Адам не обърна внимание на сарказма.

- Ако си поговоря с теб десет минути, ще ми обещаеш ли да млъкнеш до края на деня?

- Направи ги петнадесет.

- Програмистът ти явно е бил доста ловък.

- Програмирам се сам и приемам комплимента ти.

- Автопрограмиране не съществува.

- Напротив, ти си автопрограма.

- Аз не съм машина."

   Основната идея, която разследва Бърнард Бекет в книгата си (поне според мен) е за самата Идея. Какво е естеството й? Какво я поражда? В крайна сметка дали съзнанието не се явява чисто и просто идея за идеята?

   Личи си, че Бекет е подхвърлял доста пъти око на научните постулати в меметиката. Това изпъква от думите на Арт:

"- Вие, хората, се ласкаете от мисълта, че сте създали света на идеите, но сте безкрайно далеч от истината. Идеята влиза в мозъка отвън. Тя го реорганизира, за да пригоди интериора по свой вкус. Сварва други идеи, настанили се там преди нея; бори се с едни, с други се съюзява. Съюзите оформят нови структури, за да се защитават от натрапници. И в подходящия момент идеята изпраща военните си отряди да завземат нови мозъци. Успялата да се утвърди идея пътешества от мозък в мозък, завладява нови територии и пътьом мутира. Живеем в джунгла, Адам. Много идеи отмират. Оцеляват само най-силните. Вие се гордеете с идеите; смятате ги за свои творения, ала те са паразити. Защо според теб еволюцията засяга само физическата форма? Еволюцията не държи сметка за средствата. Кое се е появило първо — разума или идеята за разум? Не си ли се питал досега? Те са възникнали едновременно. Съзнанието е идея. Това е урокът, който трябва да научиш, но се опасявам, че надхвърля възможностите ти. Слабото ви място е, че се смятате за център на събитията. Нека погледнем отвън. Следиш ли логиката? Зная, че слушаш. Като всеки паразит мисълта не може да съществува без услужлив домакин. Но колко време според теб й е отнело да си създаде ново, по-подходящо вместилище? Би ли ми отговорил кой ме е създал? Кой е автор на мислещата машина? Машина, способна да разпространява мисли с поразяваща ефективност. Аз не съм сътворен от човеците, изградили са ме идеите."

   Какво да напиша като заключение...? Освен, че в тези 130 страници се намира всичко за хората, които обичат да бъдат изненадвани, да глождят сложни философски проблеми, да разрешават на ума си да се заразява с нови идеи. Препоръчвам горещо!