Култура ли бе, та да я опишеш?

   "Култура". За голямо мое съжаление, ще трябва да прибавя и тази дума към изключително краткия ми списък с термини, чиито значения и правилно употребение са изкривени, размити и изродени до неузнаваемост от масовата употреба за цяло и нещяло. Останалите две са... Да, "теория" и "квантов".

 Споменавайки теория, няма как след прочита на "Цивилизация на зрелището", на вече долюбвания от мен Марио Варгас Льоса, да не направя крещящата констатация каква би трябвало да бъде западната култура в истинския й замисъл и каква на практика е тя в настоящето.

   С тези свои 200 страници размишления и анализи, Льоса много добре намира разядената сърцевина в съвременният ни zeitgeist. Бях приятно изненадан, че неговите становища така точно съвпадат с моите собствени (с някои леки изключения разбира се) и същевременно са предадени на толкова разбираем език.   

   Определено голям процент от засегнатите теми в книгата не са нещо ново и за което да не се е проляло много мастило и интернет трафик. Но също така попаднах и да доста интересни факти, за които досега съм бил в неведение.

   Както и Блажев , така и аз не бих се осмелил пространно да ревюирам този наистина изключителен литературен труд, тъй като нито имам дързостта да се изявя като някакъв квазиинтелектуалец, нито желая да ви отнема възможността сами да попиете от този ценен извор.

   Ще изкарам само няколко абзаца, които смятам са ни до болка познати.

"Истината е, че новата система на свободна икономика подчертава икономическите различия и поощрява материализма, стремежа към потребление, притежанието на материална собственост и агресивното, войнствено и себелюбиво поведение, което, ако не срещне препятствия по пътя си, е в състояние да причини дълбоко травматични разтройства в обществото. [...] Ето защо неотдавнашната международна финансова криза, разтърсила целия Западаен свят, бе следствие от необузданата алчност на банкери, инвеститори и финансисти, заслепени от жаждата да умножат доходите си. В нарушение на правилата на пазарната игра, те са се впуснали в измами и злоупотреби, предизвиквайки по този начин икономически катаклизъм, изправил пред банкрут милиони хора по света." 

   Льоса кристално ясно е хванал нишката на проблема на размиването между "цена" и "стойност": 

 "Свободният пазар диктува цените на стоките в зависимост от търсенето и предлагането, а това почти навсякъде, включително и в най-културните общества, става причина литературни и художествени творби с изключително висока стойност да бъдат запратени пренебрежително в ъгъла, понеже са трудни и за да бъдат оценени по достойнство, изискват интелектуална подготовка и изострена чувствителност. И обратно, когато стойността на културния продукт се диктува от вкуса на широката публика, твърде често писатели, теоретици и художници с ограничена или нищожна дарба, стига да умеят да привличат вниманието, да са майстори на рекламата и самоизтъкването или на заиграването с най-низките страсти на публиката, достигат необикновени висоти на славата, възприемани са от некултурната маса като изключителни автори, а творбите им са сред най-търсените и най-масово разпространяваните."

   И визирайки гоненията и репресиите срещу независими журналисти и инакомислещи писатели в Близкия изток и държави с тоталитарно управление, авторът извайва може би най-големия културен парадокс на нашето време:

"Ето ни изправени пред многозначителен парадокс: в страните, смятани за най-културни, а те според общоприетото виждане са и най-свободни и най-демократични, литературата се превръща в моментно развлечение, докато в държавите, където свободата е силно ограничена, а човешките права - всекидневно погазвани, смятат литературата за опасна, за източник на подривни идеи, за семе на неудовлетвореност и бунтарство."

   Дочитайки "Цивилизация на зрелището" в главата ми започна да резонира една фраза на Ерих Фром - на български звучи така: "Човекът винаги умира преди напълно да се е родил". Настоящото състояние на западната ни култура ми подсказва какво точно е имал предвид той.

Слепоглед, еволюиращ в черноглед...

   Представете си бънджи-скок. Представете си скоростно влакче. Представете си каквото и да е това, което ви вдига нивата на адреналин. Сега си представете дали е възможно тези дейности да имат литературен еквивалент. Трудно, а?

   Да, но не и ако пред жадуващите ви очи е попаднал "Слепоглед" на Питър Уотс. Зная, че много хора вече се изредиха да споделят своите хвалебствия по адрес на книгата, но някак си щях да изневеря на съвестта си, ако не се бях присламчил и аз.

   Сурова е, твърда е, като кокосов орех. Напрягаш си сивото вещество да обработи всичката тази трудна материя (освен ако човек предварително не е имал базови познания по биология, когнитивна психология, физика), използваш всякакви ментални "сечива", за да стигнеш до сладката и вкусна вътрешност.

   Но в случая със "Слепоглед" сладката фабулна вътрешност не е толкова сладка. Понакиселява. Да си го кажем направо - трудна за преглъщане е. 70 години напред във време-пространството, Питър Уотс ни запознава с един трудно възприемчив свят. Свръхвисоки технологии, позволяващи на хората да трансферират съзнанията си във виртуални светове, след като тялото им започва да ги предава или просто са започнали да скучаят в реалния такъв. Най-различни модификации и симбиози между човешка плът и машини. И на фона на всичкия този технологичен прогрес ясно се очертава човешкия регрес. Регрес в личните взаимоотношения, регрес в семейната обстановка, регрес в човешкото. Плашещото тук е, че подобни тенденции не са рядкост дори и в нашето време-пространство.

   Тези по-скоро философски нюанси са добре завоалирани от Питър Уотс. На преден кадър, през голяма част от повествованието е темата за Първия контакт. За онзи момент,  в който човешкото самосъзнание се сблъсква със свидетелство за друго (само)съзнание. За последвалите множество моменти на напрежение, съспенс. За това кой действително е в "пилотската кабина" на човешкото същество. За неочакваният край.

   Не искам да пускам спойлери, макар, че вече е късно за това. Просто искам да ви кажа, че дори и да знаете основните моменти в историята, това не я прави по-малко интересна или недостойна за вашето внимание. Най-малкото, защото това е една "Хардкор фантастика, която по своята същност е нехудожествена книга", както се бе изразил Христо Блажев преди време.

   Като цяло символичната "тъмнина" властва в реалиите на "imagine if..." света на Питър Уотс. Но това не е задължително нещо негативно. Именно защото в тъмнината можем да различим светлината. А с нарастващото темпо на развитие на биотехнологиите и други спорни методики, ще дойде и време да се вземат мъдри решения... и да не се повтарят грешки, допускани дори и от героите в творбите с научно-фантастична тематика.

Срамно минало или високомерно настояще?

   Спомням си за една история от българската класика, в която се разказваше за едно малко, мръсно, неуко, бедно детенце, което имаше късмета да попадне на издигнат човек, който го взе под своята опека. Годините изминаваха, малкото момче растеше и се учеше на култура и знание. Изкачи стълбицата на обществото. Доби самоувереност в дози, които го превърнаха в тесногръд и арогантен човек. Нещо, което си пролича, след като той се завърна в родното си място и се отрече от своя произход.

   След прочитането на "Сенките на забравените прадеди" на Карл Сейгън и Ан Друян, няма как да не съпоставя гореспоменатия лиричен герой с много хора днес. Да, днес - във време, в което сме разчели собствения си геном и имаме все повече и повече доказателства за нашия истински произход. Време, в което фактите трябва да говорят за това какво се е случило, а не нашите собствени желания. Но уви, човешкото самолюбие, както и в предишни епохи, така и днес, остава на дневен план.

   Но нека по същество - за книгата. Книгата, която е от типа с главно "К". Навярно ще се забележи известен субективизъм в думите ми, но това не променя факта, че този литературен труд е забележителен. Карл Сейгън за пореден път подкрепя мнението ми, че прозаичните и на пръв поглед скучни научни факти за околния свят, могат да бъдат представяни така, че да изглеждат като увлекателна история и да запалват интереса на всички хора. А историята в действителност е увлекателна. И нека българското подзаглавие не ви заблуждава - това е история не само за човешкия вид, а за всички видове като цяло. За всички насекоми, за всички птици, за всички влечуги, за всички мекотели, за всички риби, за всички бозайници. За всички, които някога са дишали, фотосинтезирали. За всички, които са били някога, но вече не, и за всички, които в момента са. За еволюцията на самия Живот.

   Бидейки първо астроном, Сейгън някак логично започва историята още от самото й турбулентно космическо начало. От разпръснатите газ и материя, които под силата на гравитацията ще образуват нашата бледа синя точка - Земята. Ще разберем какви са били условията на първичната Земя и как най-вероятно от органичните съставки в някогашните световни океани са се зародили първите самодубликиращи организми.

   Може да се каже, че в първата половина (и малко повече) на книгата акцента пада върху Чарлс Дарвин и неговата "скверна" по викторианско време идея. Ще усетим духа на неговата епоха и борбата, която той е водил и със себе си и с обществените предразсъдъци. Ще се запознаем отблизо с механизмите на еволюцията и с фактите, които я подкрепят в днешно време. А днес те са в пъти повече отколкото са били през 19-ти век.

   Но най-интересната част (поне лично за мен) ще си останат главите, посветени на човекоподобните маймуни. Благодарение на многогодишните наблюдения и експерименти на редица приматолози (като Джейн Гудол) ние имаме огромна база от информация относно нашите най-близки родственици - шимпанзетата и бонобите. Попивайки тази информация, човек няма как да не забележи, че сякаш приликите между нас и тях са много повече от разликите. И не става въпрос само за генетичните идентичности (99,6 % родство в активните гени). Всички тези характеристики, които са били приписвани единствено като човешки от философи, учени и религиозни идеолози през изминалите векове, намират отпор в поведението и живота на шимпанзетата.

"Вижте до каква степен шимпанзетата и бонобите са заличили списъка на уж характерни само за човека черти - самоосъзнаване, език, идеи и асоциации, разум, търговия, игри, избор, смелост, любов и алтруизъм, прикрита овулация, целувки, секс лице в лице, женски оргазъм, разделение на труда, канибализъм, изкуство, музика, политика и "бипедализъм (двукракост) без перушина",  към които трябва да прибавим и и използването и изработването на сечива и още много други. Различните философи и учени продължават самоуверено да ни предлагат характеристики, за които твърдят, че са само и единствено човешки. Човекоподобните маймуни продължават да ги оборват една по една, като по този начин опровергават гледището, че хората са нещо като биологична аристокрация сред останалите форми на живот на Земята."

   Всичко това би трябвало да ни "свали на земята", тъй като не сме нещо чак толкова уникално. По-напреднало в технологията и интелекта - да. Но по никакъв начин това не ни определя като пожизнен феодал над всички форми на живот и над Земята като цяло. Колкото и да ни е удобно "разрешено" от някакви свети писания да експлоатираме, да убиваме (а, ние в кратката си история като вид, сме заличили десетки хиляди други изцяло - уникални ДНК комбинации, загубени завинаги).  Ние сме следствие на Природата, а не неин собственик. И съобразявайки се с този факт, трябва да уважаваме корените си и да се грижим за тях. Да заглушим животинското в нас и да проявим мъдрост. Да бъдем това, в което сме се развили - Sapiens.

"Всички организми по Земята зависят един от друг. Животът по земята е подобен на мрежа или килим със сложна плетка. Дръпнете по няколко нишки тук и там, и вече не можета да сте сигурни дали това е единствената вреда, която сте причинили, или цялата тъкан ще се разплете."

   Това е Книга, която е способна да въздейства и да кара човек да се замисли. Стига, естествено, човек да иска да се замисли. Имаме нужда от повече осъзнати хора. Особено в нашата епоха. Едва ли точно една книга ще обърне нечий мироглед на 180 градуса, но все пак се започва отнякъде. "Сенките на забравените прадеди" е едно много добро начало.

ПП. Надявам се ИК "Бард" да разберат какво хубаво дело ще направят, ако пуснат една нова допечатка.