Friday 8 March 2013

Крехкостта на нашето съзнание

   Много хора посочват "Окото на съзнанието" ("Тhe Mind's Eye") като най-успешната и влиятелна книга на Оливър Сакс. И макар това на пръв поглед да изглежда като задължителният маркетингов пиар при издаването на всяка нова книга, трябва да се съглася с общото твърдение. Сега, след като най-накрая имах възможността да се докосна до нея в превод, мога да споделя положителната си оценка.
   Има редица причини, поради които бях впечатлен от книгата на д-р Сакс. Да, той е невролог. И вероятно липсата на така модерното напоследък изтипосване на титлите по кориците на книгите, му придава една скромна осанка - на белобрадият равнодушен и мъдър старец.
   Но не така скромен е неговият клиничен опит. Той започва в далечната 1965 г., когато д-р Сакс се мести от Лондон в  Ню Йорк. Като един все още неосъзнат писател, той започва да води бележки за голяма част от пациентите с които се среща в сградата на тогавашната болница "Бет Айбрахам". Част от тези пациенти срещаме в "Окото на съзнанието".
   Не бих преувеличил, ако кажа, че Оливър Сакс ме изненада точно с уменията си да описва. Въпреки незавидните състояния на пациентите, почти не се усеща тази мъка и тягост с които са били принудени да се сблъскат след отключването на неврологичните им дисфункции. Сакс така съпричастно и състрадателно описва борбите им за завръщане в нормалния перцептивен живот, който ние имаме за даденост. Въпреки описаните случаи на афазииагнозии и ред други нарушения на функциите на мозъка, въпреки опустошителното първоначално влияние върху пациентите и техните близки, въпреки цялата тази житейска несправедливост - от книгата лъха оптимизъм, желание за борба, мотивация за справяне със суровата действителност. Ето защо, докато четях, в мен се зароди едно чувство на възхищение към тези хора. Обикновенни хора, но същевременно герои. Примери за несломяемата човешка воля.
   Едва ли книгата щеше да има такъв дълбок и силен емоционален заряд, ако беше написана от някой "нормално функциониращ" невролог, чийто опит се свежда до чуждите описания и класификации от медицинската литература, с която се е обучавал в университета. Казвам "нормално функциониращ", защото както самия д-р Сакс признава - той не е такъв. От ранна възраст той страда от прозопагнозия (неспособността да се различават лица). За този свой неврологичен проблем отделя цяла глава от книгата. И, с известна доза на самоирония и хумор, описва въздействията на това състояние върху ежедневния му живот:
"Проблемът ми с разпознаването на лица се отнасяше не само до най-близките и милите ми хора, но и до мен самия. На няколко пъти съм се извинявал, почти налитайки на един едър, брадат мъж, само за да осъзная, че едрият брадат мъж съм самият аз в огледалото. Противоложната ситуация се създаде веднъж в ресторант с маси на тротоара. Седейки на една от тези маси, се обърнах към витрината на ресторанта и започнах да вчесвам брадата си, както често правя. Тогава осъзнах, че това, което съм взел за свое отражение, не се вчесваше, а ме гледаше странно. Това всъщност беше мъж с посивяла брада от другата страна на прозореца, който може би се чудил защо се глася пред него."
    Една от другите особености, която е изключителен плюс, е способността на Оливър Сакс да постига много ловък литературен синхрон между личната история и сдържаната научна информация. Получил се е такъв интересен гоблен, че крайният резултат е едно всмукващо вниманието четиво.
   А освен това, лично за мен, тази книга има и друго значение. Тя се явява като поредният пирон в дуализма на Декарт. Пореден емпиричен пример за това, как нематериалното съзнание е чисто и просто неотделим от създаващия го мозък процес. Как този "Аз", който си изграждаме през годините от живота ни, е една абстракция, колкото и уникална и безсмъртна да си внушаваме, че е. Пример за ефимерността на някаква изначална и вечна личност. Пример за това как един спукан кръвоносен съд в мозъка може да обърне Аз-а ни наопаки и дори да го заличи.
 

No comments:

Post a Comment