Спомням си за една история от българската класика, в която се разказваше за едно малко, мръсно, неуко, бедно детенце, което имаше късмета да попадне на издигнат човек, който го взе под своята опека. Годините изминаваха, малкото момче растеше и се учеше на култура и знание. Изкачи стълбицата на обществото. Доби самоувереност в дози, които го превърнаха в тесногръд и арогантен човек. Нещо, което си пролича, след като той се завърна в родното си място и се отрече от своя произход.
След прочитането на "Сенките на забравените прадеди" на Карл Сейгън и Ан Друян, няма как да не съпоставя гореспоменатия лиричен герой с много хора днес. Да, днес - във време, в което сме разчели собствения си геном и имаме все повече и повече доказателства за нашия истински произход. Време, в което фактите трябва да говорят за това какво се е случило, а не нашите собствени желания. Но уви, човешкото самолюбие, както и в предишни епохи, така и днес, остава на дневен план.
Но нека по същество - за книгата. Книгата, която е от типа с главно "К". Навярно ще се забележи известен субективизъм в думите ми, но това не променя факта, че този литературен труд е забележителен. Карл Сейгън за пореден път подкрепя мнението ми, че прозаичните и на пръв поглед скучни научни факти за околния свят, могат да бъдат представяни така, че да изглеждат като увлекателна история и да запалват интереса на всички хора. А историята в действителност е увлекателна. И нека българското подзаглавие не ви заблуждава - това е история не само за човешкия вид, а за всички видове като цяло. За всички насекоми, за всички птици, за всички влечуги, за всички мекотели, за всички риби, за всички бозайници. За всички, които някога са дишали, фотосинтезирали. За всички, които са били някога, но вече не, и за всички, които в момента са. За еволюцията на самия Живот.
Бидейки първо астроном, Сейгън някак логично започва историята още от самото й турбулентно космическо начало. От разпръснатите газ и материя, които под силата на гравитацията ще образуват нашата бледа синя точка - Земята. Ще разберем какви са били условията на първичната Земя и как най-вероятно от органичните съставки в някогашните световни океани са се зародили първите самодубликиращи организми.
Може да се каже, че в първата половина (и малко повече) на книгата акцента пада върху Чарлс Дарвин и неговата "скверна" по викторианско време идея. Ще усетим духа на неговата епоха и борбата, която той е водил и със себе си и с обществените предразсъдъци. Ще се запознаем отблизо с механизмите на еволюцията и с фактите, които я подкрепят в днешно време. А днес те са в пъти повече отколкото са били през 19-ти век.
Но най-интересната част (поне лично за мен) ще си останат главите, посветени на човекоподобните маймуни. Благодарение на многогодишните наблюдения и експерименти на редица приматолози (като Джейн Гудол) ние имаме огромна база от информация относно нашите най-близки родственици - шимпанзетата и бонобите. Попивайки тази информация, човек няма как да не забележи, че сякаш приликите между нас и тях са много повече от разликите. И не става въпрос само за генетичните идентичности (99,6 % родство в активните гени). Всички тези характеристики, които са били приписвани единствено като човешки от философи, учени и религиозни идеолози през изминалите векове, намират отпор в поведението и живота на шимпанзетата.
"Вижте до каква степен шимпанзетата и бонобите са заличили списъка на уж характерни само за човека черти - самоосъзнаване, език, идеи и асоциации, разум, търговия, игри, избор, смелост, любов и алтруизъм, прикрита овулация, целувки, секс лице в лице, женски оргазъм, разделение на труда, канибализъм, изкуство, музика, политика и "бипедализъм (двукракост) без перушина", към които трябва да прибавим и и използването и изработването на сечива и още много други. Различните философи и учени продължават самоуверено да ни предлагат характеристики, за които твърдят, че са само и единствено човешки. Човекоподобните маймуни продължават да ги оборват една по една, като по този начин опровергават гледището, че хората са нещо като биологична аристокрация сред останалите форми на живот на Земята."
Всичко това би трябвало да ни "свали на земята", тъй като не сме нещо чак толкова уникално. По-напреднало в технологията и интелекта - да. Но по никакъв начин това не ни определя като пожизнен феодал над всички форми на живот и над Земята като цяло. Колкото и да ни е удобно "разрешено" от някакви свети писания да експлоатираме, да убиваме (а, ние в кратката си история като вид, сме заличили десетки хиляди други изцяло - уникални ДНК комбинации, загубени завинаги). Ние сме следствие на Природата, а не неин собственик. И съобразявайки се с този факт, трябва да уважаваме корените си и да се грижим за тях. Да заглушим животинското в нас и да проявим мъдрост. Да бъдем това, в което сме се развили - Sapiens.
"Всички организми по Земята зависят един от друг. Животът по земята е подобен на мрежа или килим със сложна плетка. Дръпнете по няколко нишки тук и там, и вече не можета да сте сигурни дали това е единствената вреда, която сте причинили, или цялата тъкан ще се разплете."
Това е Книга, която е способна да въздейства и да кара човек да се замисли. Стига, естествено, човек да иска да се замисли. Имаме нужда от повече осъзнати хора. Особено в нашата епоха. Едва ли точно една книга ще обърне нечий мироглед на 180 градуса, но все пак се започва отнякъде. "Сенките на забравените прадеди" е едно много добро начало.
ПП. Надявам се ИК "Бард" да разберат какво хубаво дело ще направят, ако пуснат една нова допечатка.
No comments:
Post a Comment